Нямаше защо да добавям, че по брега срещу Манхатън се бе събрала плътна маса от трифиди.
Заплувахме, бутайки пред себе си пълните с дрехи чували. Отново нещо гладко се плъзна по голия ми корем и едва не изтръгна вопъл от устата ми. С херкулесово усилие задържах устните си стиснати. Но тръпки като остри крачета на буболечки плъпнаха по гърба и под косата ми.
Плувах и чаках зъби да се впият ненадейно в крака ми или дори — колкото и да беше смахнато — слузеста ръка да се подаде над водата и да ме сграбчи за гърлото. Но нощният плувец не се появи повече. Продължихме напред. Посочих храсти, увиснали над реката.
— Насочи се натам — наредих шепнешком на Марни. — Така няма да ни виждат от пътя.
Дълго, много дълго преодолявахме последните метри. Силното течение ни дърпаше назад и през цялото време се чудех кога ли невидимият обитател на реката ще се хвърли към лицето ми.
Марни напъваше упорито, петите и се белееха точно пред мен. След миг-два нещо твърдо се блъсна в коленете ми. И отново. Пъхнах ръка във водата да го отблъсна… и напипах плътен камък.
Олекна ми, че отново стъпвам по устойчива земя. Измъкнах се при Марни. Седнах изтощен до нея, а тя се зае да изстиска водата от косата си. Вече се мъчех с мократа връзка от обувка, която стягаше чувала, но Марни ме смуши с лакът и кимна към реката.
В тъмнината различих обтекаем объл силует да се подава над повърхността. Беше лъскав и черен. Мярна се гръбна перка. Чухме шумно изпускане на задържан въздух, бяла пара се изви за миг над водата. Ето ти го моето чудовище от дълбините.
С усмивка (и огромно облекчение) казах по-скоро на себе си, а не на Марни:
— Пристанищен делфин, нищо повече.
Нямах обаче време да се порадвам, че пропъдих страховете, защото тъкмо тогава една ръка се промуши внезапно през шубраците и опря в шията ми опасно остра кама. Още ръце хванаха Марни и я завлякоха в сенките.
ЧЕТИРИЙСЕТА ГЛАВА
ИДЕ НЕЩО ЗЛО…
Щом ни сграбчиха до водата, побързаха да ни завлекат навътре в храстите. Усещах как острието на ножа боцка кожата ми. Знаех, че всяко необмислено движение ще бъде последното в живота ми.
Една ръка ме стисна за ченето и вдигна лицето ми към уличната светлина, процеждаща се в шубрака.
— Какво да ги правим тези влюбени пиленца? — прошепна някой.
— Убийте ги.
— Но…
— И по-чевръсто. С ножа.
От друга посока трети глас прошепна:
— Чакай. Вече съм виждал лицето на това приятелче.
— И какво?
— Ей, човекът пилотираше самолета, с който дойдохме… англичанинът. Ъ-хъм… Мейсън. Да, бе, Мейсън.
— Сигурен ли си?
— Ъхъ, няма грешка.
Пак си замърмориха. Друг прошепна:
— Чакайте ме тук. Ей, сега се връщам.
Това „ей сега“ май се проточи половин час. А нашите нападатели не ни позволяваха да шавнем. Виждах как лъщи ножът, който притискаха и към шията на Марни. Още бях мокър и тялото ми полека изтръпваше от студ. Най-сетне храстите прошумоляха и се чу шепот:
— Сакраменто.
Онзи, който ме държеше, изсъска в отговор:
— Берлин.
Още хора се промъкнаха през гъсталака. После познат, но смаян глас попита:
— Дейвид, ти ли си? Какво търсиш тук, за Бога?
Пръстите, стиснали челюстта ми, се отдръпнаха. Обърнах се и видях, че Гейбриъл Дийдс е зяпнал сащисан мен и Марни. По лицето му бавно плъзна усмивка и той добави:
— И защо сте голи?
Набързо му обясних какво се случи, не пропуснах лошата новина, че тукашните власти сложиха ръка на нашите хидроплани. Докато приказвах, беше ми много приятно да извадя дрехите си от чувала и да ги навлека. Марни направи същото. Гейбриъл цъкна с език, щом научи за самолетите.
— Ще трябва да измислим друг начин да се приберем у дома. Но всичко по реда си. Ще те отведем на друго сигурно място, докато приключим всичко.
— Няма да стане. Вече участвам в тази авантюра. От началото до края. Ще намеря Керис и ще я отведа оттук.
— Ако поиска да тръгне.
— Все едно, ще чуя решението от самата нея.
Гейбриъл кимна.
— Така да бъде. Но не можем да направим нищо до утре следобед. Всички наши групи мируват до началния час.
— Какъв начален час?
— Когато ще започнат фойерверките. После ще те просветя.
Нахлузих пилотските обувки на все още мокрите си крака.
— Но вие как успяхте да се проврете през стената, за да дойдете тук?
— Пак слязохме под земята. Той погледна Марни. — Твоята водачка май не е знаела, че има такъв проход. — Устните му трепнаха в усмивка. — Би ви спестил мокренето на краката… и би пощадил вашата свенливост. — Подкани ни с жест да вървим след него. — Внимавайте къде стъпвате. Сапьорите залагали взрив тук, когато ви зърнали да се плацикате във водата. — Кимна към бетонна постройка само на трийсетина метра от нас. — Това е на противовъздушната отбрана, така че шът — притисна пръст към устните си.