Когато се измъкнахме от храстите, видях всекидневните градски дрехи, които носеха Гейбриъл и сапьорите, за да се сливат с обикновените жители на Ню Йорк. Гейбриъл огледа оръфаните парцали на Марни и тихо подхвърли нещо на един сапьор, който свали пуловера си и го даде на момичето. Тя покри с дрехата своя пуловер, за да не се виждат дупките и кръпките. Новата премяна беше прекалено дълга за нея, но поне поприкри факта, че е избягала от робския лагер.
Не вървяхме дълго. Едва изминахме един квартал и Гейбриъл посочи врата до кафене, ярко осветено и в този час. Той потропа и вратата се открехна два-три сантиметра. Щом мъжът от другата страна позна кой стои пред него, отвори докрай.
Слязохме по стъпала в просторно мазе, запълнено до половината с бали хартия. Навсякъде имаше постели, стъкмени от същите бали. В един ъгъл някой бе струпал консерви и бутилки с вода.
— Заповядайте на вечеря — посочи купчината Гейбриъл. — Боя се, че имаме само печен боб от студена консерва. Затова пък не липсват ябълков сладкиш и сметана. — Засмя се. — Реших, че трябва да се запасим, в случай че Сам Даймс намине насам.
— Къде е той?
Гейбриъл вдигна рамене.
— Някъде по работа.
Озърнах се към Марни. Тя се бе опомнила от нощното плуване и се наслаждаваше на огромна порция боб.
Вече беше три часът сутринта. През следващите три четвърти час се върнаха още сапьори, изпълнили задачите си. Веднага си смъкваха обувките и се тръшваха на импровизираните легла. Гейбриъл даде одеяла на двама ни и натърти направо:
— Дейвид, утре е важен ден. Най-добре събери сили.
Помня как при лягането върху неравната постеля от бали съвсем ясно си мислех, че изобщо не бих успял да мигна.
Стори ми се обаче, че току-що съм затворил очи, а когато ги отворих отново, Гейбриъл бе приклекнал до мен. През зарешетеното стъкло над главата ми проникваше слънчева светлина.
— Има малко кафе — осведоми ме той, без да се усмихне. — Напълни си една чаша и ела при масата. Трябва да споделя с теб някои подробности.
Седнах до него. По решетката над стъклата тропаха крака — хората в Манхатън се занимаваха с делата си, както всеки ден. Извих очи към часовника, увиснал на пирон. До него на стената бе надраскано с тебешир указание за групата, настани ла се тук: „Сверете си часовниците с този.“ Стрелките показваха, че минава десет часът. Бях се успал. Марни, седнала да изяде съдържанието на една консерва, ми махна с ръка засмяна. Зарадвах се, че са и дали нови дрехи, а дългата и червена коса блестеше от несъмнено продължителното и упорито вчесване. Ако не беше белегът, пресичащ лицето и, щеше да е неразличима от натруфените граждани. Гейбриъл разгъна карта.
— Така… Всичко ще започне днес в пет следобед. Улиците ще са задръстени от коли. По тротоарите и в метрото ще се тълпят хора, които се връщат от работа. — Посочи картата, на която Манхатън имаше познатите очертания на морков. — Ние сме тук, в Горен Ийст Сайд. Известно ни е, че Кристина Скофийлд и Керис Бедекер са в Емпайър Стейт Билдинг.
— Керис знае ли какво ще се случи?
— Тя знае, че нещо ще се случи. Но засега не е запозната с подробностите. Торънс и е наредил да живее в една стая с Кристина, за да бъде тя доволна и да има развлечения, преди да я… — Гейбриъл направи гримаса — … оперират.
— Вчера видях как прибират момичета от улиците на север от Успоредната. Досетих се, че започват.
— Познал си, Дейвид. Всяка жена, способна да има деца, ще бъде заплодена. На север от Успоредната това е задължително. Тук в града просто ще се смята за патриотичен дълг…, но предполагам, че ако някоя жена не желае да износи някой от ембрионите на Кристина, ще я притиснат безмилостно. Освен това… след пълния провал на предишния ни опит да изведем Кристина с подводница Торънс много се е наплашил от нас.
— Значи Кристина няма да бъде настанена в болница?
— Не. Торънс е заповядал да преустроят в клиника няколко офиса на горните етажи, там ще има и операционна зала. Щом извадят яйчниците на Кристина, ще ги занесат в болниците и гинекологичните клиники, където са се подготвили за програмата по оплождането.
— И как ще проникнем в сградата, за да отведем Кристина?
— Уместен въпрос. — Гейбриъл се подпираше замислено, в очите му се мяркаше безпокойство. — Много уместен. Знаем, че няма да ни е лесно. Торънс е крайно загрижен за собствената си безопасност. В зданията около Емпайър Стейт Билдинг са разположени почти всички войски на Манхатън в постоянна бойна готовност. Подсилени са с танкове и бронетранспортьори. А личните му телохранители, гвардейците, се помещават в самата сграда. Те са банда безпощадни разбойници, които му вършат мръсната работа.