— А ние имаме шейсетина щурмоваци. Наистина ли си въобразяваш, че ще нахълтаме с бой в тази същинска крепост?
— Не, невъзможно е да си пробием път навътре с груба сила. — Гейбриъл чукна с големия си показалец по картата. — Според Сам Даймс единственият ни шанс за успех е да отвлечем голяма част от армията на Торънс в далечния южен край на острова, тук — в Трайбека и Долен Манхатън. Ще прати силен отряд от щурмоваци, сапьори и местни наши агенти да ударят по бреговите батареи, за да повярва Торънс, че това е подготовка за голямо нахлуване по море. — Гейбриъл се усмихна невесело. — Ако щеш вярвай, но едно от тайните ни оръжия е часът на задръстванията в Манхатън. Улиците ще гъмжат от коли, когато започнем нападението срещу големите оръдия по речните брегове. Танковете и бронетранспортьорите на Торънс ще бъдат принудени да изминат целия път от центъра до Долен Манхатън. Разстоянието не е повече от три километра, но с известен късмет — и още малко лудории от наша страна — ще имат нужда от цял час, за да се проврат през това наситено движение.
— Дори да е така, нашите щурмоваци са въоръжени само с автомати. Нямат никакъв шанс срещу танковете.
— Затова щом щурмоваците ги видят да доближават, ще прекратят атаката за отвличане на вниманието и ще тръгнат пеша обратно към Емпайър Стейт Билдинг. О, да не забравя — улиците в Гринич Вилидж са възтеснички, а ние ще оставим там неколцина сапьори да дообъркат движението.
Въртях плана в главата си. На хартия всичко беше добре измислено. Сетих се за нещо, което Гейбриъл спомена.
— Каза, че часът на задръстванията е едно от тайните ни оръжия. А кое е другото?
— Ненапразно ни наричат горяни — натърти той. — От години използваме трифидите като важен елемент в отбраната ни срещу Торънс. Сега пак ще си послужим с тях.
— Как?
— Виждаш ли тези мостове през Ийст Ривър? Всеки е запречен с десетметрова преграда. Ще заложим експлозиви, за да пръснем тези прегради на парченца точно в пет часа следобед. Подсвирнах тихичко, а Гейбриъл продължи:
— Хората на Торънс ще трябва да се справят с тълпи от гадни трифиди, които ще се домъкнат в галоп по мостовете в Манхатън. А всеки войник на Торънс, когото отпратим надалеч от Емпайър Стейт Билдинг, мъничко облекчава главната ни задача.
— Гейб — подхванах, — на този остров има десетки хиляди мъже, жени и деца. Те са невинни, не носят отговорност за режима на Торънс. Ще изцапате ръцете си с кръвта им.
Той ме успокои:
— Нюйоркчани си имат план за извънредни ситуации. Щом прозвучат сирените — а те ще вият из целия проклет град, само почакай и ще чуеш, — който не си е у дома, ще потърси скривалище в тунелите на метрото. Щом бъде прекъснато електричеството в подземната железница, там могат да се приютят хиляди хора. Повярвай ми, Дейвид, населението няма да пострада.
Въздъхнах. Повдигаше ми се от самата идея, че ще подпомогнем трифидите да върлуват на земя, която досега е била опазена от тях.
— Трябва ли да знам още нещо?
— Стига и да ти кажа, че сме подготвили още няколко изненади.
— Например?
— А-а, те, Дейвид Мейсън, се пазят в тайна дори от мен.
Наистина предстояха изненади. Но не всички бяха замислени от извънредно находчивия Сам Даймс.
ЧЕТИРИЙСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА
НАЧАЛЕН ЧАС
Бавно източващото се време до пет часа следобед трупаше напрежение. И мъчителната мудност в оловното тиктакане на часовника откъм стената с нищо не го облекчаваше.
До пладне повечето хора от групата в мазето се изнизаха към определените им места. Аз убивах времето с помощта на Марни. Тя бе намерила малък пътнически шах, зарязан от някой сапьор. В третата партия нейните царица, топ и офицер отново притискаха моя цар в ъгъла, но Гейбриъл се обади:
— Тъй, Дейвид… Време е да се оборудваме за излизане. — Кимна към големия чувал, от който стърчаха цеви. — Можеш ли да боравиш с автомат и гранати?
Уверих го, че мога.
— Добре. Избирай. „Инграм“ е най-лек, но пък старият МЗА1 има по-голяма ударна сила. О, да… — сети се за някаква подробност. — По-късно, като се почне пукотевицата, ако някой ти извика „Сакраменто“, отговори с „Берлин“. Иначе най-вероятно ще ти пръсне черепа.
Полезна информация. Надявах се да я помня, когато ми е нужна.
Пет часът. Времето на задръстванията. Шумът от движението навън нарастваше. Повече крака трополяха по решетката над стъклото. Не чувах обаче никакви взривове, нито стрелбата на горяните, нападнали артилерийските батареи в южния край на Манхатън. Гейбриъл Дийдс сякаш прочете мислите ми.