Нямаше нищо общо с Емпайър Стейт Билдинг, каквото и да се случваше там. Приливна вълна от хора напираше по една пресечка.
Жълто такси изрева по тротоара с неспирно надут клаксон. Един камион закриволичи между другите коли, но се блъсна в автобус. Пешеходците бягаха от нещо, което още беше недостъпно за погледа ми, всички тичаха и се препъваха в една и съща посока. Облещих се към този човешки потоп, който се изливаше на Пето Авеню, за да продължи по отсрещното продължение на пресечките му. Не можех да проумея това. Изравних се с Гейбриъл.
— Гейб, какво става?
— Не знам.
— Не чувам стрелба.
— И аз.
— Но от какво бягат хората?
— Не питай мен. Каквото и да е, уплашило ги е до полуда.
Стояхме и наблюдавахме как пресечката бълва още тълпи, поддали се на паниката. Захвърляха чанти, куфарчета, покупки. В лудешкия стремеж да тичат по-бързо мнозина бяха останали и без обувки. Но от какво бягаха?
Запровирах се между колоните автомобили, заклещени от плътната маса коли и пешеходци, които пресичаха пътя им. Камион изфуча от пресечката и се заби в няколко спрели автомобила на Пето Авеню. Кръстовището вече беше задръстено.
Промъкнах се още няколко крачки напред и погледнах по дължината на улицата. Още нюйоркчани се спасяваха тичешком, и то толкова трескаво, че някои падаха по пътя. Други се спъваха в тях и скоро на тротоара се натрупа гърчеща се купчина от крайници — хората се мъчеха да станат, но ги събаряха мъжете и жените, които напираха отзад.
Видях какво е причинило паниката. Кръвта изстина във вените ми и аз зяпнах невярващо онова, което се появи иззад една сграда. Висок двайсетина метра, клатещ стъблото си и тресящ тъмнозелените си листа на всяка крачка, с конус, който бавно се въртеше наляво и надясно — трифид, по-страшен от всякакъв кошмар. Жилото му се стрелна мълниеносно към изпопадалите хора. Плющеше неуморно като бич в ръцете на робовладелец. Пронизителни писъци разцепиха въздуха.
Трифидът спря на кръстовището. Не бързаше за никъде. Конусът се въртеше, сякаш растението оглеждаше улицата. После като че ли взе решение, закрачи и продължи да убива с лекота.
— Адска гадост… — ахна Гейбриъл, очите му се изцъклиха от ужас. — Как този трифид е проникнал толкова навътре в центъра? И виж го само колко е грамаден…
— Нали каза, че сапьорите ще взривят преградите по мостовете?
— Но това не би позволило на трифидите да нахлуят в самия град. Има противотрифидни отряди, които да се справят с тях. Би трябвало да горят гнусните твари още докато напират по мостовете. Няма начин трифиди да навлязат по улиците!
— Е, този е намерил начин.
Кимнах към растението, което продължи на тласъци с трите си грамадни, но чудато скъсени крака. За пръв път виждах такъв огромен екземпляр. Подобно на водната разновидност на това растение убиец, която открихме в езерцето Кълъмбъс, гигантите сигурно са расли някъде във вътрешността на американския континент, далеч от човешките очи. Още един факт, който подсказваше, че тези растения са разумни. Дали „главното командване“ на трифидите бе крило този сорт като тайно оръжие, което да отприщи, щом прецени, че хората са особено уязвими?
Чудовището надвишаваше петкратно по ръст и най-високите сред себеподобните си. И май беше пет пъти по-бързо от тях. Пресече улицата и се скри в една пресечка.
— Не си блъскай главата над това — посъветва ме Гейбриъл. — Противотрифидните отряди скоро ще го изпепелят.
Едва успя да произнесе думите и от друга пресечка зад нас сякаш изригна плътна зеленина. Стори ми се, че успях да преброя осем смъртоносни растения. Бяха не по-ниски от своя събрат, затътрил се към Таймс Скуеър. Заплющяха жила.
Разнесоха се още писъци. Паниката стана необуздана. Ръмжаха двигатели, шофьори се мъчеха да намерят път към спасението, но движението бе замряло и само успяваха да се блъснат в съседните коли. Мнозина разчитаха, че автомобилите им са добро укритие и се свиваха вътре, затворили прозорците. Скоро обаче научиха злокобния факт, че не са в безопасност, както се надяваха. Мощта във великанските жила стигаше, за да пръснат стъклата с първия удар, а с втория да улучат хората в колите, погубвайки ги за секунди с отровата си.
Всички в автомобилите не след дълго проумяха, че могат да избягат само пеша, затова отваряха вратите и хукваха. Мнозина не бяха достатъчно пъргави. Жила, дълги трийсетина метра, свистяха във въздуха със смразяваща точност и улучваха оголените лица. Не мина много време, преди десетки повалени да се проснат в гърчове на улицата.