Когато доближихме бункера на десетина метра, Гейбриъл извади нещо като ракетен пистолет с необичайно широко дуло. Пъхна шишкаво снарядче в затвора отзад.
— Наведете си главите.
Изстреля гранатата по бункера, тя се удари в бетонната преграда и избухна с ревящ тътен.
— Проклятие, разтрепераха ми се ръцете. Презареди, вдиша дълбоко и пак стреля. Този път ракетата влетя в един отвор на бункера. Надзърнах предпазливо точно навреме, за да видя как сътресението изтупа бял прахоляк от външната страна на укреплението. От амбразурите тутакси изригна черен пушек и картечниците вътре млъкнаха най-сетне. В този миг една ръка тупна Гейбриъл по рамото.
— Добър изстрел, Гейб.
Обърнах се към Сам Даймс, който се усмихваше невесело на Гейбриъл.
— Превземем ли фоайето, много близо сме до успеха. — Сам ми кимна. — Виждам, че си влязъл в отбора.
— И аз имам малко работа тук.
— Дейвид, нямам думи да ти кажа колко се радвам да те видя. Май ще имаме нужда от всеки, който умее да стреля. — Той докосна с пръсти другия си лакът, където по ризата се разпълзяваше червено петно. — Шрапнелче от граната. Да се бях научил да хвърлям гадорийките по-надалеч. — Унило поклати глава. — Сам се гръмнах, дето има една приказка.
По стълбата пред нас напираше цял рояк хора в черни униформи.
— Някой е повикал гвардейците — промърмори Гейбриъл.
Вдигнах автомата и пуснах откос по отряда от тежко въоръжени мъже. Неколцина се килнаха напред и се търкулнаха по стъпалата. Гейбриъл изстреля граната. Взривът повали още от тях.
Тогава в периферното ми зрение се мярна нещо зелено. Един от нашите сапьори залитна, стиснал гърлото си. С оглушителен вопъл се свлече на пода в гърчове.
Погледнах през рамо. Млад трифид се бе промъкнал в зданието. Макар и малко по-висок от два метра, носеше гибел. Обърнах се да изстрелям кратък откос, куршумите разкъсаха конуса и жилото вътре.
— Зад нас влизат трифиди! — креснах на другите. — Трябва да се махнем от фоайето.
Сам се навъси.
— Май се заклещихме между дявола и бездната.
Прав беше. Отпред гвардейци в черни униформи напираха към фоайето, а отзад улицата сякаш бе потънала под някаква омагьосана гора…, ако думата „омагьосана“ и подхождаше. Вместо бетонни тротоари, голи стени и асфалт, претъпкан с коли, имаше зелена ивица като в джунгла. Трифидите завземаха Манхатън. Посочих един коридор, който започваше от фоайето.
— Там има асансьор! — извиках. — Да се качим с него.
— Още не сме разчистили фоайето.
— Остави хората на Торънс да си мерят силите с трифидите. Хайде!
Изхвърчах иззад дивана. След мен хукнаха Гейбриъл, Марни и Сам. Докато стигнем, присъединиха се двама щурмоваци, понесли картечници. Гейбриъл оглеждаше недоверчиво асансьора.
— Ами ако са го изключили?
— Има само един начин да проверим.
Дръпнах вратата. Отвори се и откри мирния си махагонов уют. Огледала отразяваха опушените ни лица.
— Влизайте по-бързо!
Нямахме и секунда за губене. Отвори се друга врата наблизо и се появи изненаданото лице на човек от охраната. Завъртя пушката си, но щурмоваците се оказаха по-бързи. Надупчиха го, преди да е помръднал от мястото си. От стаята обаче се показаха още мъже и откриха огън по нас.
Щом всички се пъхнаха в асансьора, затворих вратата. Попаднахме в старомоден асансьор с ръчно управление. Вместо бутони с номерата на етажите, имаше само колело, което се завърташе към надписите „Нагоре“ или „Надолу“. Врътнах колелото. Асансьорът се раздруса и започна мудно да се изкачва. Прекалено мудно. Неясен силует застана от другата страна на матовото стъкло и стреля през него с пистолета си. Отвърнах с откос, за да му попреча да се прицели. След секунда кабината ни издигна над опасността. Стиснал окървавения си лакът, Сам Даймс успя да се усмихне отпаднало и кимна към пръснатото огледало зад гърба си.
— Ето ти седем години лош късмет за някой нещастник.
Бавно и с проскърцване на дъски достопочтеният вехт асансьор ни носеше все нагоре. Огледах се припряно — всички бяхме невредими, освен раненият в ръката Сам. Марни се взираше в мен сериозно и решително със зелените си очи. Дадох и пистолет. Проверих дали е свален предпазителят и обясних:
— Ако имаш нужда от това нещо, когато излезем, просто го насочи и стреляй. Нали схвана?
Тя кимна.
Гейбриъл и щурмоваците се възползваха от временното спокойствие, за да презаредят. И аз сложих нов пълнител на автомата си. Сам вирна брадичка към стрелката, въртяща се към номерата на все по-високите етажи.
— Трябва да стигнем до деветдесетия…, но бъдете готови. Нещо ми подсказва, че може да ни посрещнат тържествено.