— Тогава да го подминем и да излезем на деветдесет и първия — предложих аз. — Ако ни провърви, там няма да ни чакат. После ще слезем по стълбата.
— Бива си я идеята. — Сам се намръщи, щом сви пострадалата си ръка. — Някой знае ли как се управлява туй нещо?
Марни кимна и пристъпи към колелото.
— Добре, излизаме на деветдесет и първия етаж. — Сам измъкна затъкнатия под колана му пистолет. — Но ако ония типове на Торънс ги сърбят пръстите да натискат спусъка, може просто да забият сума ти олово през вратата, докато ги подминаваме. Затова се притиснете до страничните стени на кабината… не, само не в дъното. Тук, от двете страни на вратата. Зачакахме. Указателят на вратата посочи осемдесет и първия етаж… и бавно продължихме към осемдесет и втория.
Шумът от сражението във фоайето заглъхна. В асансьора, наред със скрибуцането на въжета и макари, чувах накъсаното дишане на спътниците си.
Намирахме се в чудат промеждутък. Нямаше план за предстоящата схватка, който да премислям неспирно. Можех само да стоя и да чакам следващата случка.
— Добре, пригответе се. — Гласът на Сам беше задавен от напрежението. — Доближаваме деветдесетия.
В напуканото матово стъкло на вратата правоъгълникът от мрак се смени с ивица светлина, щом стигнахме до деветдесетия етаж. Очаквах залп да прониже вратата. Нищо подобно. Кабината си трополеше нагоре.
Марни спря кабината на следващия етаж. Първо изскочиха щурмоваците, опрели гърбове и готови за стрелба с картечниците си. Те ни махнаха да ги последваме. Озовах се в коридор, по който бяха разположени офиси. Засега мястото изглеждаше опустяло. Табела ни насочи към стълбата.
По пътя натам щурмоваците отваряха с ритници всяка врата, която им се стореше подозрителна. В една стая половин дузина служители се криеха зад наредени шкафове с документи.
— Не стреляйте! — извика мъж с побеляла коса.
— Няма да гърмим, ако и вие не гърмите по нас — любезно отвърна Сам. — Имате ли оръжие?
— Не, сър. Ние сме архивари.
— Архивари, а?
— Да, сър.
— Да сте виждали гвардейци на тоя етаж?
— Не сме, сър.
— А истината ли ми казвате, господине?
Сам опираше цевта на пистолета в сгъвката на окървавената си ръка. Белокосият изпъна ръце още по-високо и се озърна уплашено към колегите си.
— Ами… ъ-ъ, видях неколцина гвардейци на стълбата, те…
— Колко бяха? И точно къде са?
— Четирима. Носеха картечница на тринога. Ъ-ъ… свалиха я по стълбата в края на този коридор.
— Благодаря — промълви Сам с искрена учтивост. — Съжалявам, че обезпокоихме вас и колегите ви. — Преди да излезе от стаята, той вметна: — О, да, препоръчвам ви да си седите зад тия шкафове. И не правете глупости, като например да се обадите по телефона. Схванахте ли?
— Напълно, сър. Благодаря.
Върнахме се в коридора. Сам поговори с щурмоваците, които ни поведоха в колона.
Щом видяхме стълбището, щурмоваците ни посочиха да изостанем малко. И двамата издърпаха щифтовете от гранати и ги метнаха надолу по стълбата. Преди грохота на взривовете дочух нечий вик на изненада. После настъпи тишина. Щурмоваците се втурнаха по стъпалата и стреляха по някого, след това ни дадоха знак да се присъединим към тях. На завоя на стълбата видях картечница, килнала се от триногата си. До нея се бяха проснали оплескани с кръв трупове.
— Напомнете ми да похваля оня чичко в доклада си — подхвърли Сам с насилена усмивка. — Той ни отърва.
Подбирахме къде да стъпим по гладкия мрамор, сплескан с алена каша, хлъзгава като машинно масло. Налагаше се да стискаме перилата, за да не тупнем по задник. Все пак скоро стигнахме до коридора на долния етаж, където се възползвахме от скъпия килим, за да си изтрием подметките.
Табелата ни осведомяваше, че сме на деветдесетия етаж. Усетих се, че надничам през прозореца към слънцето, спуснало се ниско над привидно мирния Манхатън. Лъчите на залеза се отразяваха червеникави от прозорците по сградите на деловите центрове.
— Продължавайте! — изсъска ни единият щурмовак. — Аз ще ви пазя гърбовете.
Другият тръгна пръв по коридора. Торънс бе свършил много работа тук. Офисите бяха превърнати в снабдена с всичко необходимо болница. Зърнах за миг изтърканите до блясък плочки и внушителните лампи под тавана на операционна зала. Тогава неочаквано от двете страни на главата ми се появиха ярки точици и изсвистяха покрай мен по коридора.
Незабавно се опрях на коляно. Огледах се — двама гвардейци в черно стреляха по нас с автоматичните си пушки. Повечето куршуми се бяха забили в щурмовака, който вървеше отзад. Безжизненото му тяло лежеше по лице в коридора. Натиснах спусъка на своето оръжие и пратих по двамата дълъг откос от автомата. Още насочени наслуки куршуми изтръгнаха мазилка от стените в облачета бял прах.