Примигах, за да почистя очите си, и видях гвардейците да се свличат.
— По-чевръсто! — нададе вопъл водещият ни щурмовак и се втурна по коридора. Не изоставахме.
Миг по-късно той нахълта в приемна. Пред нас се откри редица от фигури в черни униформи, бранещи набързо стъкмена барикада от преобърнати бюра, кантонерки и шкафове. Странно, но бяха от нашата страна на укритието, а не от другата, както бихме очаквали.
— Хвърлете оръжията! — викна им Гейбриъл. — Хвърлете ги!
Някои решиха да се инатят.
Точен изстрел от пистолета на Марни запрати един от тях към бюро, стиснал шията си с двете ръце.
Стрелях на къси откоси, куршумите откъсваха парчета дърво от плотовете на бюрата. Но доста от тях попаднаха в по-меки мишени. Хората в черно се гърчеха като марионетки с отрязани конци, преди да паднат на пода. Други гвардейци избраха втората възможност.
Разкрещяха се с все сила, метнаха настрани оръжията и вдигнаха ръце. Гейбриъл излезе напред и им заповяда да легнат с изпънати ръце. Забелязах, че накуцва, оставяше кървави следи по килима. Озърнах се към Сам Даймс — куршум бе одраскал лицето му. По долната му челюст постепенно се събираше брадичка от кръв. Все пак не беше пострадал много зле и отиде да обсъди положението с щурмовака.
В този миг осъзнах, че усещам лявото си ухо необичайно студено, сякаш към него е притисната бучка лед. Открих учуден, че горната третина от ухото ми просто е изчезнала. Погледнах си пръстите, които също лъщяха в червено. Преместих поглед към горната част на дясната си ръка. Беше осеяна с мънички рани и от всяка висеше капка кръв. За свой късмет не изпитвах болка и когато се опитах да размърдам ръката си, вършеше добра работа.
Минаха няколко минути, докато преместим оцелелите гвардейци и ранените в един склад. В ъгъла на стаята видях телефон и си позволих удоволствието да изтръгна кабела от стената, преди да ги заключим вътре. Щом нашата малобройна и все по-оплескана с кръв групичка се събра отново в приемната, Сам изрече тихо:
— В момента не виждам какво друго да сторим, освен да пердашим направо през тая барикада.
— Мислиш ли, че Кристина и Керис още са тук?
— Такива са последните сведения, които получихме. Гейбриъл ни огледа. — Всички ли презаредихте?
Закимахме.
— Добре — прошепна Сам. — Хайде да го направим.
Хвърлихме се към прекатурените мебели. Ръката ми избра точно този момент, за да започне да ме мъчи. Изпъшках, стиснах зъби и се прехвърлих през барикадата, за да се плъзна от другата и страна.
Заварих изглед към втора редица от обърнати маси, която образуваше още една преграда в края на коридора. „Страхотно… направо страхотно“, помислих, докато моята нервна система свикваше да праща ясни и силни сигнали за болка към изтормозеното ми съзнание. Стиснал автомата в едната си ръка, аз трополях напред. Тогава над една маса се показа цевта на пушка, а зад нея погледа ми срещнаха чифт зелени очи в рамка от червена коса. Спрях като закован.
— Керис? — смънках невярващо.
Тя отпусна надолу пушката и се откри изненадано лице.
— Дейвид Мейсън? Адски се забави.
ЧЕТИРИЙСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА
ПРОЛУКА
Само стоях, вперил поглед в лицето на Керис. Дотогава не ми беше лесно да повярвам, че някога ще я видя отново. Тя се усмихна.
— Вече се чудех дали изобщо ще се добереш дотук.
— Това мое пътешествие беше твърде богато на премеждия — успях да смотолевя.
След малко Гейбриъл дойде при нас.
— Най-добре си довършете прегръдката вътре — посъветва ни с бледа усмивка. — Всеки момент може някой да ни навести.
Продължихме по коридора. До стените лежаха двама мъртви гвардейци. От една врата изскочи Кристина.
— Дейвид! Дейвид!
Налетя ме и се притисна към мен с такава сила, че ми напомни в какво състояние е ръката ми. Но въпреки острите приливи и отливи на болката прегърнах и Кристина с удоволствие.
— Ей, радвам се да те видя пак… нали нищо не ти сториха?
Лицето и сияеше от вълнение. Заговори учудващо гладко:
— Керис уреди тук истинска война! Тя застреля лошите хора. Построи стената. После седяхме и ви чакахме. — Изведнъж ме изгледа укорно. — Но ти се домъкна след цял век, повлекан такъв.
Засмях се.
— Е, вече съм тук. — Озърнах се към Сам. — Сега остава само да решим как ще се измъкнем.
Той потърка замислено ченето си. И май се изненада, щом видя кръвта по пръстите си.
— Като гледам, не можем да прибързваме. Сещам се обаче, че по някое време вратата на тоя асансьор ще се отвори. И ще излязат или хора на Торънс, или нашите. Значи е най-добре да се погрижа дотогава някой да пази на барикадата.