Отиде да размени няколко думи с щурмовака, който зае позиция с картечницата си зад обърната маса.
А Марни ни доближи. Керис трепна, когато я видя. Взираха се изпитателно една в друга. Сякаш, без да съзнава, Керис плъзна пръст по лицето си там, където Марни имаше белег. Така постъпва човек, застанал пред огледало.
— Ти си ми сестра, нали? — прошепна Керис.
— Марни не може да говори — намесих се и споделих набързо, каквото знаех за миналото на момичето.
Керис кимаше. Стори ми се зашеметена от вида на жената, застанала пред нея.
— Преди време се питах нямам ли близначка. В края на краищата имам много братя и сестри, а сред тях се срещат близнаци. Сигурно са ни разделили още след раждането. Погледни и очите. Еднакви са с моите… но горкото и лице… Как ми се иска да се разправя с плъховете, които са и сторили това!
— Както виждам, вече си започнала — кимнах към мъртвите гвардейци.
Тя ми обясни какво се случило. Била при Кристина, когато чули тревожния сигнал за нападението. По телефона от партера им съобщили объркано, че долу се развихря истинска битка. Гвардейците, пазещи деветдесетия етаж, казали на Керис, че тя и Кристина ще бъдат преместени в друга част на Манхатън. Било ясно, че ако това стане, Сам и хората му щели трудно да открият отново двете жени. И тя решила, че е време да направи нещо. Знаела, че горяните успели да вмъкнат три свои агентки сред медицинските сестри, настанени на етажа. Извадили скритите оръжия, убили двама от гвардейците и успели да преградят достъпа до коридора. Още гвардейци се добрали до етажа и струпали втора барикада. Керис знаела, че държи силен коз — те не биха рискували да си пробият път със стрелба, за да не навредят на Кристина заради скъпоценните и яйцеклетки.
Аз пък и разказах как схватката долу се оплете още повече при нахлуването на трифиди по улиците. За известно време на деветдесетия етаж се възцари неспокойна тишина. Нито ни нападнаха войници на Торънс, нито дойдоха да ни изведат нашите. Не звъняха телефони. Електрическите лампи светеха равномерно. Зад прозорците кървавочервеното слънце се спускаше към хоризонта. Заехме се да проверим оръжията и да се погрижим за раните си. За наш късмет никой не бе пострадал сериозно. Гейбриъл като че беше улучен най-неприятно. Куршумът бе пронизал прасеца на крака му. Въпреки това продължи да подскача, подпирайки се на метла, която стискаше под мишница. Доста приличаше на Дългия Джон Силвър от „Островът на съкровищата“. Застанах до Керис пред прозореца.
— Забелязваш ли нещо?
— Много нависоко сме. Оттук всичко изглежда съвсем нормално.
Кимна към река Хъдзън отвъд острова, която блещукаше в червено и златисто от залеза.
— Красиво е, нали? — Добави печално: — Все едно е в рая. Веднъж отидох на риболов нагоре по реката. Там по склоновете на хълмовете личат останките от вилите на милионери. И можеш да си представиш за миг какви са били, преди всичко да отиде по дяволите. Във въображението си виждах деца да си играят в басейните, а техните майки и бащи да четат, излегнати в шезлонги, или да приготвят цвърчащи пържоли на барбекю… — Тъжно поклати глава. — Как мислиш, ще се върнат ли онези дни?
— В някои места по света вече са се върнали — уверих я. — У дома още празнуваме Нощта на огъня. Разпалваме големи огньове навън, изстрелваме фойерверки и печем картофи в жарта. Децата обожават празника. Възрастните също. — Усмихнах се. — Но май всички възрастни се будят махмурлии на другата сутрин.
— Нощта на огъня ли? Какво е това?
— Стар езически обичай. — Усетих, че се подхилвам. — Може би е свързан с някакви ритуали за плодовитост. В огъня изгаряме и чучела на един човек, който се казвал Гай Фокс.
— Ама че сте чудаци вие, британците. — Тя сбърчи нос развеселена. — И като си помисля каква щуротия сторих — взех, че се влюбих в британец.
Целунах я.
— Ако ще го правим както се полага, трябва да дойдеш с мен в родината ми и да се запознаеш с моето семейство.
Тя огледа офиса, издигнат стотици метри над земята.
— Когато се махнем оттук, ще дойда с най-голямо удоволствие. И за да се придържаме докрай към нравите на Стария свят, ще се оженим, нали?
— Защо не? — засмях се.
За малко попаднах в кръг от щастие… колкото прекрасно, толкова и нелепо.
Може би заради естественото желание да не мислят за изпълненото с опасност чакане високо в небостъргача, хората си отвличаха вниманието с дреболии — варяха още кафе и играеха карти, като залагаха кибритени клечки. По-късно заварих Сам Даймс да седи на едно бюро и да пише в бележник. Вдигна поглед към превързаната ми глава.