— Сакраменто.
Искрица надежда замъждука в очите на Сам. Отвърна с паролата и попита:
— Кой се обажда?
— Сър, аз съм сержант Грегъри Кембъл от щурмоваците на горяните, трета дивизия.
— При теб ли е лейтенант Тръскот?
— Съжалявам, сър, той загина преди малко. Тук имаше страхотна битка.
— Какво е положението?
— Събрахме се с други хора от отряда, сър. И извършихме ново нападение срещу сградата преди половин час.
— Завзехте ли я, Кембъл?
— Да, сър, но няма да издържим дълго. Най-почтително ви предлагам, сър, да се смъкнете адски чевръсто във фоайето, за да се махнем. Вражеските танкове ще бъдат тук всеки момент.
— Благодаря, Кембъл. Веднага слизаме. — Сам ни погледна. — Май току-що си купихме билета за заминаване.
На този етаж асансьорите се повикваха автоматично. Гейбриъл натисна бутона и кабината пристигна послушно след секунди. Щом вратата се затвори за дългото спускане, Сам нареди:
— Всички да сте скупчени около Кристина, когато излезем във фоайето. И оръжията ви да са готови. — Очите му тревожно се взряха в стрелката, спускаща се по номерата на етажите. — Все пак не знаем какво ще заварим там, нали?
Озърнах се към Керис. Тя ми се усмихна ободряващо и усетих пръстите и да стискат ръката ми. Долу ни чакаше изненада. Фоайето пустееше. Огледах се и забелязах черни петна по мраморния под, където бяха избухвали гранати, също и ръждивокафяви съсиреци. Още с излизането ни от асансьора видях, че съсипаните мебели са разчистени. Странно, но въпреки шума от сражение, който чухме, нямаше нито една празна гилза.
На входа на сградата стоеше един-единствен щурмовак на горяните. Държеше пушка и имаше типичната зелена кърпа на врата.
— Насам, сър — викна ни той. — Побързайте, моля ви.
Дори от такова разстояние виждах, че лицето му е поаленяло. Внезапно прозрях, че е пламнало от притеснение… или срам. Прекосихме до половината обширния мраморен под, когато чух Гейбриъл да си мърмори:
— Изобщо не ми харесва… нещо не е наред. Още пет крачки… и щурмовакът бе сполетян от чудато произшествие. Изведнъж изхвърча с гърба напред. Докато излиташе през вратата, извика задавено:
— Съжалявам! Не исках…
Щом изчезна, мястото му заеха десетина гвардейци в черни униформи. Без суетене се прицелиха с картечниците си в нас. Ние пък насочихме оръжията си към тях.
Иззад гвардейците пристъпи напред мъж, когото бях срещал — Рори Мастърфийлд, човекът с острите черти на лицето. Запознахме се на парахода, който ме докара в Ню Йорк. Носеше панталон и фланела. Разпери ръце да покаже, че не е въоръжен.
— Керис, помоли приятелите си да оставят тези пушкала на пода.
— Няма.
— Кажи им! — настоя Мастьрфийлд. — Няма смисъл всички да измрете.
— Ние излизаме оттук! — кресна Керис. — Кажи на своите хора да се дръпнат от пътя ни.
— Знаеш, че няма да минете през тази врата. На улицата отвън има стотици войници.
— Няма да стреляте.
— Нима?
— Така е. Защото не бихте рискували да раните Кристина. Торънс цени твърде много това, което тя има.
— Значи изпаднахме в безизходица, а? Произнесе думите и отстъпи заднешком. После изпъна ръцете си над главата.
Изтълкувах движението като знак към някого. Озърнах се за скрити снайперисти. Над главата ми личеше, че електротехниците са започнали да слагат временно осветление вместо изпотрошените при вчерашната битка полилеи.
И Сам забеляза това. Измъкна граната от колана си. Аз вдигнах автомата. Тази синкаво-черна цев, завъртяла се към гвардейците до вратата, беше последното нещо, което си спомням ясно от този момент. Защото точно тогава ми се стори, че цялата сграда се стовари върху главата ми.
Следващата по-смислена представа беше споменът как погледнах нагоре към осеяния с жици таван. От тях като чудновати плодове висяха пръчки динамит.
Изобщо не чух самия взрив. (Поне не помня да съм го чул — сигурно беше от сътресението.) Почувствах обаче въздействието, по това нямаше спор. Когато отворих очи, различих смътно само чифтове ботуши, ходещи бързо около главата ми. Тогава не чувах нищо. Дори си представях, че някой е натъпкал памук в ушите ми. Но пък ясно усещах по лицето си боцкане като от игли и карфици.
Засега нямах нищо против да се излежавам на пода, защото светът започна да се клати замайващо около мен. Но тъкмо реших, че стоенето прав не е за мен, и ръце ме награбиха за дрехите, за да ме вдигнат грубо. Примигах и размазаната гледка се проясни. Вдясно от мен беше Гейбриъл Дийдс. От носа му шуртеше кръв, а едното му око се бе затворило в голям оток.
Извих глава наляво. Там стоеше Керис, лицето и беше бяло като хартия. Слухът ми се възстанови наведнъж, придружен от кънтене — досетих се, че идва някъде от собствената ми глава, която трясъкът размъти. Зад себе си зърнах почерненото от взрива лице на Сам Даймс. Там бяха и останалите от нашата раздърпана групичка — Кристина, Марни, щурмовакът и двете агентки под прикритие.