А около нас възбудено шетаха десетки гвардейци. Забелязах, че Рори Мастърфийлд ме наблюдава с изражение, което можех да опиша единствено като самодоволно.
Трепнах от все по-силното смъдене около очите си. Бях по-височък от средния ръст и предположих, че плащам цената за близостта на лицето ми до експлозията. Усещах жилещите следи от изгарянията. Хванаха ръцете ми и ме претърсиха за оръжие, което можеше да е скрито в ръкав или обувка. Скоро гвардейците се успокоиха и един извика към входа:
— Арестуваните са проверени!
Редицата от черни униформи пред мен се раздели. Висока фигура закрачи към нас. Отново се взирах в решителното лице с едно зелено и едно жълто око. Торънс изглеждаше доволен. Огледа изпитателно лицето ми, сякаш преценяваше отдавна жадувана ценна антика.
— Да — отрони накрая. — Мейсън, забележително приличаш на баща си. — Усмихна ми се. — Не след дълго ще мога да се отплатя на Бил Мейсън за това — посочи своето око, подобно на яйчен жълтък. — Повярвай, ще му го върна тьпкано. А как е твоята майка Джозела Плейтън?
Упорито стисках устни и не продумвах.
— Или вече предпочита името Джозела Мейсън? — Пак се усмихна и толкова доближи лицето си до моето, че жълтата очна ябълка се зарея пред очите ми. — Предвкусвам нашата нова среща. Хъм… Като се замисля, Джозела не може да е чак толкова стара, нали? О, знам, че е натрупала твърде много годинки, за да зачене естествено. Но съм убеден, че може да износи някои от потомците на Кристина, нали?
Торънс не изчака отговора ми, а огледа другите си пленници. И отново ми се стори доволен. Имаше защо. Подмами ни да слезем във фоайето, като се възползва от хванатия щурмовак. В прилив на вдъхновение хората му бяха окачили пръчки динамит по тавана, подреждайки експлозива така, че да няма смъртоносни шрапнели, а разтърсваща ударна вълна, която да зашемети жертвите си. Имаше риск главите ни да пострадат сериозно, но Торънс бе заложил на увереността, че яйчниците дълбоко в корема на Кристина ще останат невредими и хирурзите му ще успеят да ги извадят незабавно при нужда. И баща ми охотно признаваше, че Торънс е добър организатор, ако ще и да прилага дарбата си с безгранична жестокост. Отгоре на всичко бе пришпорил антитрифидните си отряди да се разшетат през нощта. През един прозорец виждах защитени с броня булдозери да разчистват овъглените останки от онези доскоро страховити двайсетметрови растения. Несъмнено ги бе поразила истинска огнена стихия от множество огнехвъргачки. Нашествениците — и хора, и трифиди — бяха премахнати от Манхатън и градът отново се намираше в желязната хватка на този мъж.
Торънс поспря и се вторачи в двете си дъщери. Първо впи поглед в Марни, особено внимание отдели на белега. И пак се обърна към Керис.
— Знаете ли, според мен наистина сте близначки. Разбира се, вече не сте чак толкова еднакви. Мастърфийлд… — подхвърли през рамо.
— Да, сър? — Искам да се погрижиш Керис Бедекер отново да прилича на сестра си. И след това да бъде пратена в Родилния център.
— Слушам, сър — отзова се Рори Мастърфийлд, без да прикрива задоволството си. — А другите, сър?
— Дейвид Мейсън има място в плановете ми за остров Уайт. Останалите… — Махна с ръка пренебрежително. — Мисля, че ги очаква дълга и неприятна кариера във въглищните мини. Естествено нямат шансове за повишение. А сега според мен е важно да…
С безсловесен рев Марни се откопчи от човека, който я държеше. Метна се напред и замахна към лицето на Торънс със свити пръсти. Той се отмести, но преди това видях как ноктите и оставиха червени резки по едната му буза.
Пръстите и не успяха да стигнат до здравото око на Торънс, защото гвардейците я налетяха и я повлякоха назад. Ръмжаща от бяс, Марни се счепка с тях.
С ловко движение Торънс извади пистолет изпод сакото си и стреля.
Марни притисна длан към гърдите си. Лицето и се сгърчи от болка и тя се свлече. Остана неподвижна, паднала по лице върху пода.
Свих юмруци и пресметнах шансовете си да забия поне един свестен удар в лицето на този тип. Торънс обаче реши да не рискува повече.
— Оковете ги във вериги. — Ядосан, докосна одраното си лице и втренчи гневен поглед в притихналото тяло на Марни. — И хвърлете това нещо в пещите за изгаряне на боклуци. Държеше пистолета, без да го прибере в кобура.
Гвардейците се заеха да закопчават стоманените белезници на китките ми, когато чух врява на улицата отвън. За миг дори се надявах, че е заради завръщането на трифидите. Но нямаше викове на уплаха. По-скоро надигаща се гълчава на гласове, които спокойно настояваха за нещо.