— Какво?! Вие… вие, твари такива, ще ме съдите? Никога… никога! Той вдигна пистолета към лицето на жената. Някои казват, че нямало истински случайности. И че не съзнаваните ни желания насочвали нашите постъпки.
Бяха закопчали белезницата само на едната ми ръка, защото попречи идването на незрящите. И сега от дясната ми китка висеше еднометрова верига. В края на тези внушителни брънки имаше тежка стоманена окова.
Преди Торънс да стреля, завъртях веригата с все сила. Исках да ударя ръката, която държеше пистолета. Но шибнах с веригата много нависоко. В този миг Торънс чу дрънченето на фучащите към него брънки и понечи да се обърне.
Белезницата изпращя в лицето му. Твърде ясно видях как разтворените стоманени ръбове се забиха в единственото му здраво око. Воят, проклятията, безграничното отчаяние и ярост в нечленоразделното, но гръмогласно беснеене на Торънс още ехтяха из сградата, когато лекарите го отведоха.
Обърнах се към Керис. Тя коленичеше до Марни и стискаше изцапаната и с кръв ръка. Сълзите блестяха на лицето и. Отидох при нея. Май само аз се размърдах в този момент. Макар че във фоайето се събраха към петстотин души, всички стояха неподвижно. Сякаш дори сега, когато Торънс беше опозорен и свален от власт, призрачното му присъствие още господстваше.
Но колкото и страшен да беше тиранинът, зловещото му присъствие най-после се разсея и изчезна. Гвардейците отидоха при слепите си майки и бащи. По несдържаните им чувства личеше, че войниците отдавна, много отдавна не са виждали родителите си.
Може би тогава магията на Торънс бе премахната веднъж завинаги. Събралите се семейства си отиваха на групички.
Скоро и ние щяхме да тръгнем. Но не веднага. Трябваше да се погрижим за изпращането на Марни. Искахме да я почетем както подобава.
ЧЕТИРИЙСЕТ И ПЕТА ГЛАВА
ШИРОКИЯТ СВЯТ
В едно слънчево октомврийско утро фюзелажът на хидроплана докосна като милувка повърхността на идеалното за кацане море. Намалих оборотите и двигателите, тласкали ни през петнайсет часовия полет над Атлантика, замлъкнаха. Зелените хълмове на остров Уайт си бяха същите, каквито ги помнех. Мъгла лепнеше по брега и смекчаваше очертанията на къщите в Шанклин. Скоро от един моторен катер вързаха въже за носа на самолета и го издърпаха до пристана, където многолюдна тълпа се бе събрала да ни посрещне.
Пътуването беше дълго, а в Манхатън имаше предостатъчно работа за вършене. Но аз смятах, че е редно моите родители да се запознаят с жената, която носи в себе си първия им внук.
Стъпихме на брега сред приветствени викове и въодушевени ръкопляскания. Къде се дяна обичайната за англичаните сдържаност? Усмихнах се, когато Гейбриъл Дийдс се озова заобиколен от десетки островитяни, нетърпеливи да му стиснат ръката. Индианецът Райдър Чий беше внушителна, макар и доста изпъкваща с външността си фигура в гъмжилото. Но дори присъщото му сериозно изражение се смени с усмивка, прокарала бръчици по лицето му, когато хората от острова се втурнаха да го поздравят.
Кристина се кикотеше от радост, махаше и пляскаше с ръце в тълпата, очите и сияеха от вълнението.
За известно време всичко тънеше в бъркотия, и то буйничка. Но изведнъж попаднах пред баща си. Изразителното му лице грейна в усмивка.
— Наслаждавай се на момента, синко — промълви, опрял ръце на раменете ми. — Посрещат те като герой… и го заслужаваш напълно. Стана невъзможно да си чуваме думите. Имаше твърде много прегръдки, ръкостискания и целувки, както и дружеско тупане по гърбовете. Старото ми приятелче сред пилотите Мич Мичъл успя да протегне през бутащите се хора стъписващо дългата си ръка, заслужила му прякора Маймуняк. Енергично разроши косата ми и подвикна:
— „Белият лебед“, утре в осем вечерта. Бирите са от мен!
Полека стигнахме до града, където ни чакаха коли. Баща ми Бил Мейсън, герой на предишна епоха, бе узнал от разговорите ни по радиото какво ми се случи през последните седмици, но гореше от нетърпение да научи повече.
— Значи казваш, че момичето, което откри — Кристина Скофийлд — наистина е неуязвима за отровата на трифидите?
— Като Райдър Чий и неговото племе. Могат да си бродят сред трифидите, все едно се разхождат в овощна градина.
— По радиото ми каза, че имаш още една изненада за мен.
Засмях се.
— Да, имам.
И той се ухили.
— Хайде, де, Дейвид, каква е? Няма да държиш стария си татко в неведение, нали?
— Опасявам се, че точно това ще правя още мъничко. Има нещо, което много държа да ти покажа.
— Успя да раздразниш любопитството ми. А сега се качвай в първата кола. — Баща ми се обърна към Керис, която вървеше подръка с майка ми. — Керис, скъпа, ти ще се возиш при Дейвид. Ние ще караме след вас.