Щом споменах за родния дом, може би ще е интересно за онзи, който се случи да прочете това писание, да научи нещо за островната ни общност. Когато семейството ми дойде на остров Уайт преди около двайсет и пет години след драматичното бягство от Шърнинг в гъмжащата от трифиди Англия, населението наброяваше едва няколкостотин души.
Нарастваше обаче непрекъснато, защото още бегълци се добираха до острова от Ирландската република, големите Британски острови и дори от континентална Европа, докато трифидите напираха на вълни от руските степи, подгонваха оцелелите на запад и накрая ги притиснаха към брега на Атлантическия океан.
В Западна Европа най-големите общности се заселиха на островите в Ламанша, на Уайт и на по-големите шотландски острови, като Фарьорските острови бяха най-северното убежище в Атлантика. В Британия и Европа, общо взето, не можеше да се припари. Трифидите се разпростираха на огромни ходещи гори, задръстваха и полята, и бившите градски улици.
От проучвателните полети и внимателното прослушване на радиопредаванията научавахме за малкото слабо населени общности, които едва издържаха на континента, неизменно обсадени от цели армии трифиди. Освен групите в Западна Европа имаше и други по света, вечно несигурни в оцеляването си. Много от тях падаха жертва на трифиди, природни бедствия, болести, глад… дори, колкото и да е нелепо, на войни, изправящи човек срещу човек.
Огромното мнозинство от населението на света измряло в първите месеци от Година първа на катастрофата. Пресмятахме, че всички хора на планетата едва ли наброяват и един милион мъже, жени и деца. Вероятно една трета бяха лишени от зрение.
При такова шеметно смаляване на населението никак не е чудно, че съветът на нашия остров придаваше огромно значение на размножаването. В края на краищата онези броени стотици, избрали остров Уайт за свой дом преди години, сигурно са се чувствали на неговите 380 квадратни километра като прословутото грахово зърно в петролен варел.
Жените в плодовита възраст бяха поощрявани да раждат колкото се може повече деца. Смяташе се, че пет-шест са допустимият минимум. Но Майката природа често с лекота отхвърляше всякакви планове, измислени от хората.
Например моята майка не можеше да има повече деца, след като роди с цезарово сечение по-малката ми сестра. (Така моите родители останаха само с трима потомци.)
Най-крайното начинание било основаването на Домовете на майките. Макар че съм се родил на големите Британски острови, преместих се на Уайт съвсем малък. Затова всъщност и аз съм дете на колонията, изобщо не ми пукаше за нравите и обществените условности на Стария свят и не намирах нищо странно в идеята за Домовете на майките.
Но когато започнали да я разискват преди повече от двайсет години, вдигнала се голяма врява. Мнозина напуснали острова, за да се присъединят към общностите на Джърси и Гърнси, където, както смятали някои, хората се придържали към по-строг морал. Най-просто казано, според този замисъл незрящите жени в плодовита възраст били помолени (едни уточняваха „увещавани“, други — „принуждавани“) да се превърнат в професионални майки. Отначало проектът предвиждал всеки зрящ мъж да има и „харем“ от слепи жени наред със зрящата си съпруга. Взрив от възмущение! Но идеята не отмря напълно.
Под наставничеството на „матрони“ (по-възрастни жени, повечето незрящи и до една прехвърлили детеродна възраст) професионалните майки заеха почти всички големи къщи на острова. Дадоха да се разбере, че ще управляват живота си демократично, но без абсолютно никаква намеса на мъжете… поне в административен смисъл. Човешката биология още не бе стигнала до етап, когато женските особи от вида биха могли да се възпроизвеждат без поне най-необходимото участие на мъжките.
Накратко казано, Домовете на майките живееха като самоуправляващи се общности от жени, посветили се на създаването на деца, заченати от мъже, които самите майки подбираха. Скоро Домовете се напълниха с нови бебета. Близките здания се преоборудваха в ясли, а с израстването на децата други сгради се превръщаха в училища. Нямаше съмнение, че Домовете на майките са станали неотменна част от живота ни. И съм длъжен да призная, че много ми харесваха. Там винаги беше весело, макар и малко шумно. Растяха щастливи здрави деца, за които всички техни връстници в Дома бяха братя и сестри, а всяка жена — майка.
Дори Съветът установи с изненада, че вместо да се превърнат в своеобразно „гето“ за унили слепи жени, които не могат да си намерят зрящ съпруг, Домовете на майките и техните обитатели се радваха на същата почит и възхищение като светите ордени на монахините в Стария свят. И то до такава степен, че много зрящи момичета, родени на острова, предпочитаха да се заселят в тях, дори от време на време се „ослепяваха“ символично с превръзки на очите си.