Изведнъж прозрях ясно. Стряскащо ясно. Баща ми предвиждаше бъдеще без светлика на цивилизацията, погълнато от всички мрачни страхотии, които носи подобно време на хаос и анархия. По-късно същата сутрин подкарах грижливо поддържана четирийсетгодишна таратайка от общия автопарк през огрените от слънцето низини към Шанклин, където моят хидроплан беше вързан за пристана, готов за краткия прескок до големия остров. (Както помните, този полет бе бързо прекъснат от самоубийствения таран на чайката.) Докато се провирах с колата по тесните селски пътища, размишлявах над думите на баща ми. И се питах какъв ли облик ще има тази нова епоха на варварство.
Оказа се, че моето умуване за метафоричното падане на нощта е твърде далеч от истината. Защото черният ужас се спусна над нас в буквалния смисъл. Истински мрак. Непрогледен.
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
ПОМРАЧЕНИ ЗЕМИ
На излизане от пощата хукнах бясно. В лявата си ръка държах запалената лампа. В дясната стисках вратичка от шкаф, която изкъртих с пантите, и се молех да ми послужи като щит, ако попадна в обсега на бичуващото жило на трифид.
Радистът ме увещаваше да си седя кротко в пощата. Но жилата на трифидите биеха по стъклата и оставяха подобни на слюнка отровни ивици, а аз осъзнах, че ако се свирам вътре със замаяна от страх глава, с бездействието си ще бъда виновен за смъртта на други хора.
Трифидите нахлуха на нашия остров. Това поне ми беше ясно. Вече убиваха. И щяха да убиват още. Наблизо сигурно имаше десетки жители на острова, които не подозираха за опасността. Знаех, че съм длъжен да ги предупредя. Тичах с все сила, понесъл светлика и щита си.
Денят още беше черен като… ами като нощ. Виждах само на няколко крачки пред себе си. Твърде добре разбирах, че е вероятно дори да не зърна трифида, който би могъл да ме убие, удряйки с триметровото си жило от мрака отвъд тясното кръгче светлина, разстлано около лампата.
Имаше още едно затруднение — изобщо не познавах добре тази местност. Знаех обаче, че по хълма над Байтуотър минава тясна алея и тя стига през полята до един Дом на майките. Там трифидите щяха да намерят лесна плячка. Деца, играещи в двора. Майки, някои от тях слепи, които бутат колички с бебета или вършат нещо друго.
Затова тичах през всеобхватната тъмнина, въздухът чегърташе в гърлото ми, сърцето ми туптеше гръмовно. Виждах само бягащите си крака и няколкото квадратни метра пътна настилка под тях. Начесто стигах до паднала на пътя птица или котка, повалена от точния жилещ израстък на трифид. Отгоре на всичко проумях бързо, че привичките на смъртоносните растения са се променили. Вместо да порази жертвата и да се вкорени в земята до нея, за да се храни с гниещия труп, трифидът убиваше и продължаваше нататък в неумолимо дирене на поредната плячка. Нямах представа какво е причинило тази промяна в реакциите, но така растенията ставаха още по-опасни. Тичах и напрягах очи, за да видя какво има отпред, да различа характерния над двуметров, люшкащ се силует на растение убиец, търсещо нова жертва.
Нервите ми се изопнаха до скъсване, изостри се усетът ми за всеки звук или движение, всяко очертание, дори забелязано мимолетно с ъгълчето на окото. Неведнъж прикляках и притисках вратичката към лицето си, но щом я свалях, всеки път установявах, че съм се пазил от крайпътен знак или най-обикновен глог.
Не си позволявах да спирам за дълго. В мислите си виждах смразяващо отчетливо как гибелните растения местят на тласъци трите си крака към околността на Дома на майките, а жилата им свистят във въздуха, за да се впият в лицата и на деца, и на жени.