Плашех се, че ще стигна до къщата и ще стоя там, вдигнал високо лампата, вторачен безсилно в десетки трупове с разперени по земята ръце и застинали в посмъртната маска на страданието лица.
Нещо изсвири във въздуха. Рязко вдигнах вратичката пред лицето си. След частица от секундата усетих плющенето на жилото от другата и страна — толкова силно, че ме тласна назад. Чух пръчици да тракат по стъбла с безчувствената увереност, че е открита още една жертва.
Но нямаше да им се дам толкова лесно. Прикрил лицето си с вратичката, аз се втурнах напред. Удари второ жило, но не ме улучи, както тичах на зигзаг нагоре по алеята.
Задъхвах се. Стъпалото ме болеше отвратително заради подхлъзването по стълбата в дома на господин Хартлоу. Няколко пъти едва не изтървах лампата.
А малката крехка лампа с парцален фитил беше единственият ми източник на светлина. Счупех ли я случайно, щях да остана безпомощно сляп насред тези земи на мрака. Рискувах да погледна към небето. Макар да беше средата на предиобеда, нямаше и най-мъждив проблясък на слънцето.
Борех се да дишам, вкопчен мрачно във вратичката, която май натежаваше с всяка крачка, и накрая стигнах до билото на хълма.
Чух стъргане. С лудешки биещо сърце спрях на място и се постарах да обмисля звука, да го свържа с някакъв образ в паметта си.
Би трябвало да е трифид, влачещ се по настлана с чакъл пътека. Притисках лице към вратичката и очаквах удара на жилото.
— Да? Какво искате? — попита жена с нетърпящ възражение тон. От изненада, че чувам човешка реч, аз се смръзнах.
— Ей? Я стига глупости! Знам, че тук има някой. Пак се разнесе стъргане.
Вдигнах лампата.
В светлината стоеше една от слепите майки — разпознах я по отличителната бяла кърпа за глава, каквито всички те носеха. Тя енергично изравняваше с гребло чакъла там, където каруците бяха издълбали коловози. Начесто „поглеждаше“ към мен с очи, които въпреки слепотата и разкриваха буден ум. Може и да беше навършила седемдесет, но още преливаше от яка жизненост. Белите късчета варовик направо цвърчаха под зъбците на фучащото гребло.
— Майко… — Макар и задъхан, овладях гласа си и я заговорих с подобаващото обръщение. — Майко, трябва да се приберете вътре и да затворите портата.
— Значи трябва, а, младежо?
— Да. Има…
— И кой ми дава такива нахални заповеди?
— Извинете. Името ми е Дейвид Мейсън.
— Мейсън, тъй ли? Да не си роднина на господин Бил Мейсън?
— Да, аз съм негов син.
— Е, господин Мейсън младши, защо си толкова припрян и останал без дъх?
В същия миг пламъчето на лампата отслабна до мижаво блещукане. Толкова набързо излязох от къщата на господин Хартлоу, че пропуснах да проверя колко масло (трифидово масло, ако ще да звучи иронично) е останало в резервоарчето. Тъмнината тутакси нахлу само на метър от мен като въздух, светкавично запълващ вакуума. Навсякъде наоколо дебнеха присвитите чудовищни сенки на храсти, дървета и още кой знае какво.
— Моля ви, майко. — Озъртах се неспокойно. С тази лампа в ръката си нищо не можех да видя. — Майко, насам идват трифиди.
— Трифиди ли?! — слиса се тя и веднага престана да заравнява. — Ако това е шегичка, младежо, лошо ти се пише!
— Не е, майко. Моля ви… трябва да затворим тази порта. Ще бъдат тук всеки момент.
Озърнах се през рамо към пътя, по който дойдох. Зад мен нямаше нищо, освен мрак — плашещ мрак.
— По-чевръсто! — нареди тя, щом разбра за опасността. — Бутни лявото крило, аз ще затворя дясното.
С привършването на маслото пламъчето на лампата гаснеше бързо. Едва различавах портата от ковано желязо, висока поне два метра и половина. При затварянето си крилата запушваха отвора в тухлената стена, издигаща се дори по-високо. Молех се оградата да заобикаля отвсякъде имота… и да няма други отворени порти. Все пак трифидите бяха достатъчно хитроумни да вървят покрай всяка преграда, докато не се натъкнат на пролука. И тогава проникваха вътре — жилеха, ослепяваха, убиваха.
Някъде в далечината се разнасяха тъничките развълнувани гласове на деца. Щом тя щракна катинара на портата, попитах:
— Майко, има ли начин веднага да вкараме децата в къщата? Ако доближат самата ограда, пак ще бъдат в обсега на жилата.
— Ще ударя звънеца за училище — отвърна жената и с безпогрешен усет за посоката закрачи припряно по алеята. — Ела с мен, младежо, и ти можеш да си ми от полза. Децата се веселят. Казват, че още било тъмно.
— Така е.
Майката се поспря.
— Колко тъмно?