От прозорец на горния етаж в Дома на майките наблюдавах как колите се събраха към растенията и ги осветиха с фаровете си. За броени минути трифидите бяха обезглавени делово и лишени от възможността да жилят. После ги повалиха един по един и отсякоха дървените им къси крачка. След това стъблата и дървесните дънери бяха натоварени за преработка и смилане, сякаш не бяха по-зловещи от пакетирана хартия за вторични суровини.
За няколко часа островът бе спасен от нашествениците. По радиото тържествуващо обявиха новината. Но в тъмното небе над нас сякаш още висяха мрачни въпросителни знаци. Къде се дяна дневната светлина?
Откъде ни се стовариха тези трифиди толкова внезапно и пагубно?
Както се оказа, нямаше да чакам дълго някои от отговорите. Следобед получих спешна заповед да се явя незабавно в авиобазата.
Как можех да предвидя, че краткото пътуване дотам е само първата крачка от най-удивителното пътешествие през моя живот?
ПЕТА ГЛАВА
В ТЪМНИТЕ НЕБЕСА
Към три и половина следобед събитията се редуваха забързано.
Една кола, очукана от стихиите, но със здрави механизми, ме върна от Дома на майките край Байтуотър в авиобазата на другия край на острова.
Светът още тънеше в мастилен мрак, лампи и прожектори огряваха ярко хангарите на самолетите и пистите.
Посрещна ме помощничката на командира на базата и ми заповяда веднага да облека летателния костюм. Трябваше да излетя с единствения ни реактивен изтребител „Пантера“ и да определя докъде се простира облачният слой.
— Мейсън, както чувам, бил си свален от чайка! — прозвуча вместо поздрав бодрият глас на Мичъл, когото наричахме Мич, още щом прекрачих прага на съблекалнята.
Беше дребничък, но имаше дълги жилави ръце, с които понякога заслужаваше второто си прозвище Маймуняка. Радиото в ъгъла тресеше прозорците с подбрани весели песнички от шоупрограмите на Ноел Кауърд. Ироничната „Стая с хубав изглед“ бе последвана от набързо измислената пародия „Не се отнасяй зверски с трифида“.
Мич ми подхвърли бисквита и пак се зае да сипва вряла вода в чайника.
— Та какво ще речеш за чайката? Трийсетмилиметрово оръдие ли си носеше, или ракети „въздух-въздух“?
— Много смешно, Мич.
— Големи ли са повредите?
— Разбита перка. Утре хидропланът ще може да излети.
— Дочух, че получаваш геройската задача.
— Не ми харесва как звучи.
— Слънчо, утре ще те има на първата страница във вестника.
— По приятен повод, надявам се.
— И мацките ще ти се редят на опашка, дърт пръч такъв.
— Сериозно ли си го мислиш?
— Абсолютно, мой човек. Тогава сритваш блокчетата пред колелата, даваш пълна тяга и си в безкрайната синева над нас сред толкова фусти, че не можеш да ги отпъдиш и с тояга.
— Да, ама героите имат навика да умират бързо и завинаги.
Такива ни бяха типичните лафове. Завърших школата за пилоти заедно с Мич и вече си имахме собствен жаргон, който често озадачаваше околните. Докато си подмятахме кратки майтапи като противници, налагащи топката за тенис в проточило се разиграване, аз навличах скафандъра за полети на голяма височина.
Изработен от вулканизиран здрав памучен плат с неопренова яка и маншети, скафандърът ми прилягаше като втора кожа. На хълбока ми се люлееше маркучът, който трябваше да свържа със системата за подаване на въздух в самолета.
— Някакви новини какво е причинило затъмнението? — попитах Мич.
— Имаше съобщения по радиото, предполагат, че просто е твърде дебел облачен слой…
— Ама че дебел трябва да е този слой.
— Чай?
— Благодаря.
— Но ако питаш мен, Дейвид, това чудо сащиса големите ни умници. С коя машинка ще потеглиш?
— С „Пантерата“.
— Късметлия си, дяволе. Ти си любимец на боговете, синко.
— Да се надяваме. Успях да затворя якия цип на гърдите си. След миг помощничката на командира надникна през вратата.
— В приличен вид ли си?
— Доколкото изобщо му е по силите — заяде се Мич.
— Има промяна в плановете — осведоми ме тя. — Шефа заповяда на наземния екип да изкара „Джевлин“.
— „Джевлин“ ли? Той е двуместен. Какво го подтикна да промени решението си?