— Не питай мен. — Начервените и устни се извиха в усмивка. — Аз само работя тук.
— Може би искат да ти вдъхвам смелост, Дейвид — ухили се Мич. — Имам сили да пропъдя надалеч всички грамадни гадни хвъркати, които все ти налитат.
— Нищо чудно — съгласих се. — Дали не е по-добре и ти да намъкнеш летателния костюм?
— Ау, ще направят и мен герой! — възкликна Мич. — Мой човек, всички онези момичета направо ще се тълпят около мен, почакай и ще видиш. — Започна да разхлабва вратовръзката си и подвикна на хубавичката помощничка, която излизаше: — Ей, красавице, имам идея — защо не те заведа някъде към осем вечерта?
— Имам по-добра идея — усмихна му се тя за миг. — Не си прави труда.
Мич вдигна рамене и ми намигна.
— Все пак не каза „не“, нали?
Напразно Мич положи усилия да се вмъкне в летателния костюм. Щом се явихме в кабинета на Шефа, чухме, че аз ще возя пътник в двуместния реактивен изтребител. Вече валеше. Трополенето на капките по гофрираната ламарина на покрива бе някак злокобно.
Командир Рейнълдс, по-известен като Шефа, беше поне на шейсет и пет години и имаше толкова увиснали бузи, че приличаше на застаряващ булдог, току-що сепнат от дълбок сън.
— Мейсън — изръмжа Шефа, — това е господин Хинкман.
Младок с блеснали очи, застанал до бюрото му, кимна оживено и ми протегна ръка. Имаше нетърпелив вид като наскоро завършил студент, на когото преди малко е възложена първата сериозна задача в живота му.
— Господин Хинкман е метеоролог — продължи Шефа с присъщото си бавно гърлено ръмжене. — Климатът е неговата стихия. Той ще заеме мястото на навигатора.
— Слушам, сър — отвърнах с мъничко неохота. — Разрешавате ли обаче да попитам дали господин Хинкман има някакъв опит в полетите с реактивен изтребител?
— Не чак…
Макар че разпаленият млад метеоролог понечи да отговори, Шефа удави в ръмженето си неговите думи.
— Никакъв, осмелявам се да предположа. А и не му е нужен. Ще седи зад теб в кабината, Мейсън. Ще си води бележки, ще снима, каквото е необходимо, такива ми ти работи.
— Слушам, сър.
— Някакви въпроси?
— Нямам, сър… е, тоест…
— Казвай, Мейсън.
— Сър, имаме ли вече представа каква е причината за затъмнението?
Дъждът барабанеше по-тежко по покрива, докато Шефа се почесваше замислено по едната увиснала буза.
— Лично аз не съм виждал такова нещо. Твърде тъмно е за нормална облачност. Най-близкото подобие на пълно затъмнение през деня наблюдавах в Суец. Проклетата пясъчна буря така фучеше, че не виждах и пръстите си, като ги доближа до лицето. Господин Хинкман?
Господин Хинкман се досети, че е поканен да даде своя принос в обсъждането. Заговори оживено, очите му светнаха.
— Командир Рейнълдс може би намери ключето към ковчежето. Облаците, с които сме свикнали в тази част от света, се състоят от вода или ледени частици, които не възпират напълно светлината. Пясъчните бури обаче се състоят… разбира се, от песъчинки. Те са много по-добра преграда за светлината и съвсем буквално засенчват слънцето.
Шефа като че се изненада.
— Пясъчни бури? На остров Уайт? Не може да говорите сериозно!
— Е, не същински пясъчни бури. Но за да намалее дневната светлина с…, ами със сто процента, значи се сблъскваме с твърде необичайно явление.
— А вашата задача, господа Мейсън и Хинкман, е да разнищите тъкмо тази загадка.
Хинкман забърбори за носени от ветровете частици, но Шефа се взираше сериозно в часовника си.
— Точно шестнайсет часа. Ако не греша, чувам двигателя на вашия самолет. На добър час, господа. — Той не обичаше многословието. Стисна ръката на Хинкман, после и моята. — Времето е направо прокълнато, Мейсън. Съжалявам, че те пращам да летиш в такава гнусотия, но работата е неотложна, сам знаеш. Дъждът трополеше по покрива и ми се стори, че зад прозореца се мярна синкаво-бял проблясък на мълния.
Макар че тъмните небеса никак не бяха приветливи, имах среща с тях, която не можех да отменя. Малко след четири и половина се бяхме напъхали в кабината, а реактивният самолет беше на пистата. Чакахме разрешение от контролната кула да излетим. Аз седях на пилотското място, а отзад Хинкман едва спираше да си поеме дъх. Макар че също като мен носеше летателен костюм и шлем, които сигурно му бяха непривични, бъбреше неспирно и забързано.
— Има десет основни вида облаци. От слоесто-дъждовните, които се оформят сравнително ниско, до високите перести, пересто-слоести и така нататък, които могат да съществуват и на пет хиляди метра над земята.
Той си говореше, а аз продължавах предполетната проверка. Дъждът бясно плющеше по плексигласовото покритие на кабината. Миризмата на самолетно гориво вече насищаше въздуха. Дестилирахме го от трифидово масло и миришеше сладникаво като круши в печащ се пирог.