В действителност обаче възможностите ми за размотаване горе намаляваха бързо. Стрелките за горивото доближаваха кулата, а още нямах връзка със земята, затова не оставаше друг избор, освен да продължа под буреносните облаци. Летях още трийсетина секунди с петстотин километра в час, а самолетът се мяташе в зоните на турбулентност като перце в морски бриз. Гъстата дъждовна пелена отразяваше заслепяващо лъчите на прожекторите. Насрещният поток виеше скръбно край крилете.
Пулсът ми се ускоряваше, капки пот се стичаха неприятно по гърдите ми.
Отхвърлих втората и третата възможност. Спуснах се. Все още не виждах земя под себе си. На тази височина обаче (висотомерът се колебаеше около нулата) нищо не пречеше да забия трийсетгодишната въздушна машина в някой заоблен хълм на остров Уайт.
— Дейвид… Дейвид, виждаш ли вече пистата?
— Не. Бездруго не виждах нищо пред себе си.
Отнех от тягата и намалих скоростта до четиристотин километра в час. Носът на изтребителя се наведе още малко и доближихме твърдата земя с няколко метра.
— А стига, бе… — ахнах аз.
— Какво не е наред? — отзова се Сеймор.
— Море — сопнах се. Изведнъж зърнах вълните на броени крачки под нас.
Покриваше ги бяла пяна. Внезапните пориви на вятъра бяха разбунили морето в кипящо месиво.
Не биваше да си изпускам нервите. Нямаше смисъл да набирам височина. И без това, кажи-речи, нямахме гориво. А ако престанех да виждам морето, нямаше да знам и кога сме се озовали над сушата. Завих наляво и едното крило едва не бръсна по вълните. След миг носът сочеше на север. Сега трябваше да стигна до земя — или нашия остров, или по-големия отвъд. Не че все още имаше значение. Налагаше се да приземя самолета през следващата минута, иначе рискувахме да си намокрим не само краката.
— Дейвид, според мен…
— Не сега, Сеймор. За около минута трябва да съм много съсредоточен.
Той си затвори устата. В лъчите на прожекторите морето под мен беснееше. Стори ми се, че различавам и отделни солени пръски, литнали нагоре към самолета. Под датчика за горивото замига червена лампичка. Не е задължително човек да е вещ в авиацията, за да знае какво означава това. Подръпвах лоста назад, мъчех се да запазя скъпо ценната локвичка гориво, която едва ли покриваше и дъното на резервоара. „Кротко и полека…“
Точно пред нас. Тъмна маса. Тя не отразяваше светлината на прожекторите.
Зарекох се, ако това не е суша, да си изям шапката заедно с кецовете за десерт.
Не забелязвах никакви скални издатини, дървета или къщи. Приличаше на равно пасище. Нямаше начин да спусна колесниците. Ако предният само закачеше вдлъбнатина или заешка дупка, щяхме да се премятаме презглава. По принуда щяхме да се плъзгаме по гладкия корем на самолета.
— Дръж се здраво — наредих на Сеймор. — Кацаме.
Кацането ми изби от главата интереса към практически всичко, което можеше да ми предложи този наш голям свят.
По някое време отворих очи и се заблудих, че се събуждам в леглото си.
Чувах обаче някакво трополене по главата си. Опипах я предпазливо с пръсти. Никакво усещане, И пръстите ми бяха изтръпнали.
Внезапно съзнанието ми се проясни и разбрах, че още седя в самолета. Трополяха капките дъжд по моя алуминиев летателен шлем. Някой бе вдигнал покритието на кабината.
Болеше ме шията. Не ми допадаше и стрелкането на болката в подбедриците ми. Разкопчах предпазните ремъци и изпъшках.
— Дейвид — извика някой в ромоленето на дъжда, — добре ли си?
Кимнах. Това изостри болката в шията ми, но поне всичко се движеше както му се полага.
— Сеймор? — подвикнах в отговор.
— Какво?
— Още ли си в кабината на самолета?
— Да. Реших да чакам тук, докато се свестиш.
— За Бога… И откога седиш така?
— Към половин час.
— Ама че си идиот! В резервоарите може би имаше достатъчно гориво да ни пръсне на парченца. Защо не се махна?
— Не знаех. Съжалявам.
Сетивата ми възвръщаха нормалното си състояние и макар че около самолета пак цареше адският мрак, виждах как дъждът отслабва. Досещах се, че има за какво да сме му благодарни. Бе угасил всички пламъци и охладил сгорещения метал, който иначе можеше да възпламени остатъка от горивото и да ни изпепели.
Без особена надежда опитах да включа радиото и опасенията ми скоро се потвърдиха. Аварийното кацане го бе съсипало веднъж завинаги. Казах на Сеймор да се измъкне от кабината. Без да сваляме шлемовете си, ние се плъзнахме по металните повърхности и стъпихме на земята. От всяко движение трепвах и охках.