Отначало неочакваната тишина ме изпълваше с опасения. Но те не се занимаваха с мен и не бих казал, че се почувствах пренебрегнат. А и имаше кой да ми обръща внимание. Изобщо не липсваха плъхове. Представях си, че за тях съм нещо като закуска, обяд и следобеден сладкиш с чая, събрани накуп. Опитаха няколко набега срещу мен, докато се трудех около яхтата. Но аз се сдобих с парче верига, дълго метър и половина, от мостика на едно речно корабче. Беше много практично оръжие, започнех ли да го въртя над главата си. Плъховете тутакси се разбягваха из продънените трюмове и не се съмнявах, че пак ме следят с гладните си очички.
Понякога бурното море караше пълния с трифиди сал да се гърчи зрелищно. Случваше се вълнението да е толкова силно, че „земята“ се надигаше и спадаше колкото моя ръст. Тогава ставаше невъзможно да се задържа изправен и подскачах по влажната пръст като разтръскано бобено зърно.
Със събирането на дъждовни облаци се спускаше мрак. По принуда се прибирах в кабината на изтребителя. Там дремех или дъвчех листа от трифиди, които заливаха устата ми със сладко-горчивия си сок. Запълвах половин час с чистене на револвера и проверка на аварийните факли.
И в най-благоприятните обстоятелства надеждата е мимолетна. Колкото и усърдно да я пазиш и подхранваш с хапки оптимизъм, лесно е да изчезне. Въпреки всичко таях надежди. Например, че не съм далеч от сушата. Знаех, че теченията покрай южния бряг на Англия ще ме носят на югозапад до един момент. После ще се слеят с Гълфстрийм в Атлантическия океан, който пък ще ме тласне на север покрай издатината на Корнуол и към Ирландско море. Значи не бях чак толкова далеч от дома и семейството си. Поне се надявах…
Времето минаваше и у мен отново се прокрадваше подозрението, че не съм сам. Вече споменах, че някои нощи се будех в кабината и зървах надвесено над мен лице. Привиждаха ми се буйна коса и две блеснали очи. Сутрин си внушавах, че нощната гостенка е била при мен само насън.
Започнах обаче да откривам и по-веществени следи. Върнах се при самолета от яхтата и намерих на крилото два плъха с извити вратове. Бяха сложени прилежно един до друг като подарък. Една сутрин ми се причу човешки глас в далечината — напяваше меко и ритмично „Тате-тате, тате-тате-тате“… Писъци на чайки, променени от разстоянието? Кой знае.
Затова направих малък опит. Един следобед вързах парче бисквита на бинт от аварийния комплект. Провесих го от релинга на яхтата. Там се виждаше добре, но беше недосегаемо дори за най-атлетичния плъх.
После се поразходих по моята люшкаща се алея край морето. Върнах се след час и бинтът пърхаше леко с ветреца. Бисквитата я нямаше.
Ръждивото небе вече не ме потискаше. А щом се заех с работата си около яхтата, скоро се учудих на себе си. Подсвирквах си. Наистина си подсвирквах! Светлинката на оптимизма заблещука някъде в душата ми.
До десетия ден бях същински Робинзон Крузо. Събрах достатъчно плавен да си паля огън. Откъснах метален лист от опашката на самолета и го огънах в подобие на гърне, за да кипвам вода в него.
Пусках вътре филизи от трифиди и раци, подбрани измежду неуморно щъкащите по острова създания. Дори не се налагаше да ги ловя, сами се примъкваха към гърнето. Варивото имаше гадничък аромат — смес от сладост и горчилка с тегнещ над всичко остър солен дъх. С по-добрата храна се оправяше и настроението ми. Работата ми спореше. Можех и да се радвам на резултата от труда си. Скоро щях да освободя напълно яхтата от лозите.
Преди всичко обаче беше непоклатимото убеждение, че не съм сам на острова. По някакво чудо, което ме озадачаваше, но и радваше безмерно, дивото момиче бе оцеляло при нахлуването в гъсталака от трифиди. Вярно, още ме отбягваше. Боеше се твърде силно от оръжието, за да се покаже. Но щях да се справя с това, както се справих с хилядите лози, приковали яхтата към острова. С малко тактичност и поднесени бисквити бих могъл да си върна доверието и.
Кроях планове за завръщането у дома, и то с изумителна пътничка на борда.
Но знае се какво става и с най-хитроумните кроежи на мишките и хората…
Сутринта на единайсетия ми ден като съвременен Крузо вдигнах глава да си почина от рязането и зърнах параход, минаващ край острова. В този миг осъзнах, че съм приключил с освобождаването на яхтата. Веднага докопах и запалих авариен факел.
На кораба побързаха да дадат заден ход и да се върнат с кърмата напред към острова. Виждах непознати лица да се взират в мен от палубите. Явно бях интересна гледка за тях — фигура в нещо като скафандър и лъскав шлем, размахала ярко пламтящ факел върху сал от зеленина. А моето внимание бе приковано от непознатия флаг, който плющеше на мачтата на парахода.