Потиснах желанието да си оближа пръстите и се задоволих да допия рома от чашата си.
— Не е трудно да се обясни. Толкова заети бяхме с оцеляването от трийсетина години, че пътешествията в чужбина са ни последната грижа.
— Е, ние обаче смятаме да оправим положението — грейна Гейбриъл. — Обикаляме с това корито от Северния полярен кръг по целия бряг на Европа и Африка чак до екватора.
— Съставяме карти, събираме образци — животни, растения и минерали — допълни Дек.
— И преценяваме докъде са се разпрострели трифидите, доколкото можем — вметна Керис. — Още ром, Дейвид?
— Благодаря, но е по-добре да откажа. Вече ме удари в главата.
— О, между другото — Рори сякаш си спомни за незначителна, но заслужаваща да се спомене дреболия, — отбиваме се при хората по пътя да им кажем „здрасти“. — Усмихна се. — Време е да се опознаем със съседите си. Дейвид, разкажете ни за себе си. Как живеете на остров Уайт?
Последва доста продължителна размяна на въпроси и отговори. Четиримата ме подхванаха с въпроси и аз се стараех да им отговарям по-пълно. По едно време узнах, че корабът вече се е насочил към Ламанша и те се съгласиха по-скоро да седнем на по халба-две бира в Шанклин. След това и аз изкопчих малко сведения за събеседниците си. Всички живееха в Ню Йорк. Те бяха научният екип на „Малкият Бигъл“. Сигурно сте се досетили, че е бил наречен на кораба „Бигъл“, с който Дарвин обикалял океаните. Имало и кораб „Големият Бигъл“, който пътувал на юг край американския бряг със същите задачи. Общо взето, бе им възложено да проверят какво е оцеляло от Стария свят, да установят какви земи са завладели трифидите и да се свържат с разпръснатите отломки от човечеството с далечната цел да бъдат събрани в единна глобална организация. — Някои се отнасят равнодушно към това — въздъхна Керис, — А една общност на норвежкия бряг отговори на молбата ни за слизане на брега с няколко точни пушечни изстрела.
— Загубихме двама моряци. — Отнесеният поглед на Рори ми подсказа, че си спомня неприятна случка. — Затова капитанът беше малко наежен при стъпването ви на борда днес.
Докато си приказвахме, започнах да изпитвам едва ли не страхопочитание към тези млади хора. Тяхната жизненост и неукротимата им енергия бяха необичайни. Помня, че си казах: „Ако ги включат в контакта, ще дават електричество за всички уреди на кораба.“ Нито за миг не оставаха в покой, независимо дали бяха изправени или седнали, говореха с изразителни жестове и припряна самоувереност, каквато не бях виждал дотогава. От време на време се чувствах като тъповатия братовчед провинциалист от вицовете. А те жадуваха да научат всяка подробност от живота на моя остров.
— Откъде си доставяте въглища? — попита Дек, лъскайки очилата си, докато заблестяха като хелиограф. — На остров Уайт няма „естествени“ залежи на въглища, нали?
— Ъ-ъ… няма — потвърдих, щом сдъвках поредната бисквита, която те наричаха курабийка. — Почти не използваме…
— Не използвате въглища ли? — Всички се изненадаха.
— А отоплението и осветлението? Нали имате и параходи?
— Имаме, обаче са преоборудвани да работят с течно гориво.
— Да нямате петролни кладенци?
— Не, обаче…
— Не е възможно още да разчитате на стари петролни резерви.
— Така е. Извличаме гориво от трифидите.
— Трифидите?! — Очите на Рори се разшириха като че ли чу върховна глупост. — Но как, за Бога, рафинирате маслото им до гориво?
— Ами, построихме рафинерия, която преработва трифиди в промишлени мащаби. Моят баща и още един човек на име Коукър изобретиха инсталацията преди двайсетина години. Напълно възможно е от маслото да се извлече лек спирт със свойства като на керосина и…
— Чуйте го само! — възкликна Гейбриъл. — Тези приятели изстискват бензин от проклетите растения. Невероятно!
— Получаваме и по-тежки масла за смазки, готвене и лекарства — добавих гордо, но смутено. — И горивото в моя реактивен изтребител беше спирт от трифиди. Различава се от горивата за двигателите с вътрешно горене или…
— Божичко… — отрони изумената Керис. — Най-важно е обаче дали вашите хора биха дали технологията на нашите?
Засмях се доста наивно.
— Не виждам защо да не ви я дадат.
Рори си потриваше брадичката.
— И имате реактивен въздушен флот, така ли?
— Да. Предимно изтребители и леки бомбардировачи.
— Иисусе…
Изведнъж Дек и другите трима се облегнаха назад и взеха да се споглеждат. Май успяха да си кажат немалко неща само с очите. Неочаквано ми се стори, че биха предпочели да се усамотят, където няма да ги чувам, за да си поблъскат главите над казаното от мен.