Потънал в уюта на все същото блажено неведение, аз се надигнах от койката, обух смешните чорапи като козина на далматинец, облякох се и отидох в пътническия салон. Там закусих със смес от хрускав бекон, яйца и препечени филийки, потопени в особено сладък сироп. Отгоре на всичко не се заслушах, когато Гейбриъл Дийдс влезе, отпивайки огромни глътки кафе от чашата си, и изтърси:
— Някой да е наясно защо шкиперът е пришпорил така вехтото корито? Тази сутрин се носи като скутер.
Другите само свиха рамене и пак се заеха със закуската. Керис ме разпитваше за инфраструктурата на остров Уайт.
Инфраструктура ли? Не бих могъл и да напиша думата правилно, без да напрегна паметта си, камо ли да се впусна в подробности за километрите релсов път или водопровод, с които можехме да се похвалим.
В онзи момент още бях простодушен невежа и си въобразявах, че ни остава един час път до моя дом. Керис вече се бе сдобила с филмова лента от складовете на кораба и я зареди в прекрасна германска 8-милиметрова камера. Неволно се вторачих в изящните и пръсти, прокарващи лентата през водачите и зъбците, преди внимателно да я пъхне зад обектива. Механизмите може и да бяха на четири десетилетия, но камерата още работеше с точността на швейцарски часовник. Срещата на два народа след трийсетгодишна раздяла щеше да бъде съхранена за поколенията.
По-късно излязох на палубата. Екипажът се трудеше усърдно, без да поглежда встрани. Видях капитан Шарпстоун на мостика, скръстил ръце зад гърба си, изпъчил се срещу хоризонта и вперил поглед над носа на кораба.
На предната палуба забелязах и малокалибрено оръдие, също и две стойки с тежки картечници. Тези хора нямаха намерение да навлязат неподготвени в опасни води.
Слънцето се издигаше високо над хоризонта. Тоест жалкото подобие на светило, което имахме в тези затъмнени дни. Отново ми напомни за кръг от оранжево фолио. Висеше равнодушно, сякаш залепено за небето. Очакваше ни поредният мрачен ден и макар да беше юни, студът се усещаше. Каквото и да филтрираше светлината толкова много километри над нас, със същия успех пречеше на слънцето да ни огрява. Ден след ден във въздуха натежаваше предчувствие за зима.
Дали последните думи на господин Хартлоу преди смъртта му не бяха самата истина? Може би това беше началото на края. Предричаше го коя ли не религия — свършекът на света ще бъде възвестен от неестествена тъма.
Без светлина няма фотосинтеза. Растенията щяха да измрат. След тях щяха да загинат тревопасните животни. Скоро цялата хранителна верига щеше да се разпадне брънка по брънка.
От тези мисли тръпки ме побиха чак в костите, смразиха ме по-силно и от студения въздух.
Опирах лакти на релинга, зяпах ту премятащите се вълни в ръждивото море, ту хоризонта с надеждата да зърна първите заоблени възвишения на остров Уайт. В този миг най-голямата радост за мен щеше да бъде разходката по вълнолома на път към града. Да видя познати лица. Да чуя гласовете на децата в училищния двор. Дори си представих как се отпускам удобно в мекото кресло у дома и разказвам на родителите и сестрите си своите премеждия. Въображението ми рисуваше техните ококорени очи, докато слухът им попива всяка дума от описанието на моите приключения. А вечерта ще си отпусна душата в града с Мич. Замечтан търсех с поглед родния край, но изведнъж усетих нечие присъствие до себе си.
— О, Керис, извинявай, не те забелязах веднага.
— Не исках да те безпокоя.
— Просто се надявах да зърна вече дома си.
— Виждаш ли нещо?
— Засега не.
— Трябва да ти намерим някакви обувки. Не бива да стоиш тук по чорапи, мразовито е.
— Не усетих — отвърнах, макар и да не беше съвсем вярно. Всъщност знаех добре, че е дяволски студено. — Подготви се за тържествено посрещане — кимнах към хоризонта. — Няма да се учудя, ако дори цялото население се струпа да ви поздрави. — Ухилих се. — Не се случва всеки ден до пристана да спре цял кораб, пълен с американци.
— И аз ще съм готова с кинокамерата — усмихна се тя до ушите. — Няма да пропусна хубавия ти профил, когато акостираме.
— Хубав ли? С тая муцуна, от която се напукват и лещите в обектива? Я стига.
— Ти ще си зает да търсиш жена си в тълпата.
— Не позна. Не съм женен.
— Тъй ли… — Тя се обърна да погледне напред, дългата и коса се разстла с вятъра. — Гейб е прав. Пердашим с пълна скорост. Шкиперът се е разбързал да те върне жив и здрав вкъщи.