Мини на 127.
57
Вождът притваря очи и въздъхва:
— Е, няма как, вие сте победителите. Такава е тъжната съдба на победените — да изпълняват заповеди… Добре, върви подир мен, ще ти покажа леговището на върколака.
Тръгваш след светещите силуети на конниците. Призрачните варвари сякаш те водят по най-мочурливите места, но за твое учудване, под краката ти винаги се намира на какво да стъпиш. Докато в един момент почвата внезапно изчезва и след миг се озоваваш затънал до гърди в засмукващата кал на тресавището.
— Повече няма да излезеш оттук, горделивецо! — прокънтява гласът на вожда. — Толкова малко поискахме от теб, а ти ни отказа и него! Скоро ще легнеш завинаги на дъното на тресавището.
В стремежа си да те измъкне Барк прави отчаян скок напред, но чернотата го поглъща, преди да е успял да издаде и звук. Скоро под водата изчезваш и ти… като урок за това, че възпитанието на благородника трябва да се спазва дори в блатото.
58
Барк вече е усетил решението ти и весело почва да подскача наоколо. Явно е убеден, че предстои някаква много забавна игра.
— Кротко, Барк! Кротко! — успокояваш го ти. — Целия ме направи само сняг! Добре де, разбрахме се. Идваш с мен. И отсега нататък искам да се държиш като добро куче. Никакви игри, никакви пакости! Тръгнали сме по много сериозна работа… Чакай! Барк! Какво правиш?
Преди да разбереш какво става, Барк се хвърля върху гърдите ти с цялата си тежест. Отново падаш на снега и в същия миг над главата ти профучава стрела. Когато се надигаш, през полумрака към теб бавно крачат четири едри фигури.
— Дук де Маладига!
— Да, аз съм, сополанко. Нали те предупредих да не заставаш на пътя ми!
Нямаш време за колебание. Трябва веднага да решиш как ще постъпиш.
Ако си готов да се биеш с четиримата братя Маладига, продължи на 92.
Ако смяташ за по-благоразумно да побегнеш през заснеженото поле, мини на 98.
59
Стрелата изсвистява и безпогрешно се забива в лявото око на нападателя. Той надава глух рев, премята се и рухва мъртъв в краката ти. Побутваш с крак едрото туловище и усещаш под ботуша си жилава четина.
Глиган! Най-обикновен глиган. Укрил се е далече навътре в блатото от ловци, а ти го взе за върколака!
При тази смразяваща мисъл трескаво се оглеждаш, но върколакът не се вижда наоколо. Стрелата се е пречупила при премятането на глигана, но това не е голяма загуба — в колчана имаш предостатъчно. Добре, че не похаби трепетликовата.
Продължи на 119.
60
Когато силуетът на Дзеко се изгубва в мрака, ти въздъхваш с облекчение. Дотук всичко мина добре. Но все още не знаеш нищо за пътеките из мочурището. Кого би могъл да попиташ?
Изведнъж вратата на хана се отваря и грубата ръка на ханджията изхвърля навън парцалива жена. Сивата й коса е сплъстена и мръсна, в очите й блестят безумни пламъчета. Жената размахва ръце, препъва се и с писък пада върху купчина слама до входа.
— Лудата — обяснява небрежно ханджията, забелязал вниманието ти. — Вмъкнала се е през задния вход, докато бях горе. Понякога идва тук и дразни гостите, та се налага да я изхвърлям.
С тези думи той се прибира навътре. Понечваш да влезеш в хана след него, но лудата внезапно се вкопчва в крачола ти.
— Знаеш ли какво стана тук преди двайсет и четири години? — пита тя с дрезгав глас.
Ако решиш да я изслушаш, прехвърли се на 39.
Ако не искаш да си губиш времето с нея, мини на 154.
61
Притискаш Барк към земята и сам се сгушваш до него сред вейките, покрити с рядка съсухрена шума. Ако дукът не се приближи на по-малко от две крачки, едва ли ще ви забележи в този гъсталак. Дали ще претърси храстите чак толкова старателно?
Изпробвай шанса си с таблицата в края на книгата.
От 1 до 6 — продължи на 15.
От 7 до 12 — прехвърли се на 89.
62
След дълго лъкатушене из блатата най-сетне стигаш до голяма могила, обрасла с ниски, криви борчета и ели. Мястото наистина е зловещо. Последните стотина крачки се оказват най-трудни, точно както ти бе казал призракът на вожда. Даже блатните огънчета не успяват да открият сухо място и се налага да газиш до колене в тресавището, преди да се добереш до стабилната почва в подножието на могилата.
Сам не знаеш защо, но имаш чувството, че си попаднал в древно гробище. Над заснежения склон сякаш витае някаква мрачна магия. Промъкваш се нагоре през горичката, а блатните огънчета танцуват над главата ти, за да имаш поне малко светлина в мрака. Когато достигаш острия връх на могилата, фосфоресциращият рояк се спуска надолу и започва вихрен танц между две борчета. Пламъчетата явно искат да ти подскажат нещо. Бързо разравяш снега… и ръцете ти докосват грубо издялано парче дърво, облепено с влажен мъх. Под мъха то се оказва покрито с изумително изящна резба — от повърхността му гледат образите на всички зверове и птици, които познаваш и поне на още два пъти по толкова, за които не си и чувал.