Изправяш се и неволно възкликваш от изненада — тотемът почти не тежи в ръцете ти. Воден отново от блатните огънчета, поемаш надолу, но изведнъж се спъваш в нещо, което издава глух звън. Луната за миг се е показала от облаците и виждаш, че пред теб лежат три големи кожени торби. Запазили са се сравнително добре въпреки постоянната влага. Развързваш ги и не можеш да повярваш на очите си. В това мочурище изненадите се сипят една след друга! Първата торба е пълна със сребро, втората със злато, третата с невероятно красиви скъпоценни камъни.
Дали да не захвърлиш този тотем? В краката ти лежи съкровище, пред което бледнее даже кралската хазна. Всяка една от тези торби би направила рода Аладон господари на половината кралство. Разбира се, помниш предупрежденията на призрачния вожд, но той вероятно те е излъгал, за да изпълниш желанието му.
Ако искаш да оставиш тотема и да вземеш съкровището, прехвърли се на 142.
Ако решиш да удържиш на думата си, продължи на 70.
63
Пръв се опомня капитанът на кралската стража. Разблъсквайки слисаните придворни, той си проправя път напред и застава пред младежа с меч в ръката.
— Кой си ти? Каква е тая зловеща магия, с която погуби краля? Говори, ако ти е мил животът!
Гласът на младежа изведнъж става твърд и повелителен.
— Прибери меча, капитане! Говориш със своя крал! Аз съм синът на Ригоболд. Преди двайсет и четири години баща ми продаде душата си на прокълнатия абат, а когато узнах това, пак с помощта на абата ме превърна във върколак. Магията трябваше да трае дванайсет години. Когато свърши, опитах да вразумя баща си. Помолих го за среща в блатата, но той дойде само за да ме погуби и да поднови магията. Днес беше последната ми възможност за спасение… и без благородството на младия Аладон щях да остана завинаги върколак. Това е истината. Баща ми получи възмездие за своите злодеяния. От днес кралството има нов владетел.
Капитанът отпуска ръка, но не прибира меча.
— Прекалено странни неща разказваш. Кой ще потвърди, че не ни лъжеш?
Младежът оглежда залата и решително посочва с ръка към най-далечния ъгъл.
— Ела тук, Даймер! Не ме ли познаваш? Не помниш ли колко често съм си играл в скута ти като дете?
Един престарял, прегърбен старец пристъпва към трона, вглежда се в лицето на младежа и изведнъж пада на колене. По сбръчканите му бузи бликват сълзи.
— Млади господарю! Значи си жив! Преди двайсет и четири години баща ти ни разказа, че си потънал в тресавището по време на лов!
Втори старец излиза напред и коленичи до него. После трети. Вече няма съмнения и в тронната зала дружно отеква старинният възглас:
— Кралят е мъртъв! Да живее кралят!
Сред радостните викове на всички придворни новият крал се възкачва на трона и ти посочва креслото вдясно от себе си. Когато заемаш мястото до него, той се усмихва.
— Баща ми е обещал да направи свой пръв съветник онзи, който убие върколака. Ти доказа, че си достоен, Леодил. Ще изпълня това обещание.
Макар и замаян от шеметните събития, ти не пропускаш да зададеш въпроса, който те мъчи от известно време.
— Господарю, защо трябваше да пронижа зверското ти тяло непременно със сребърна стрела?
— Дълго е за обясняване, Леодил — поклаща глава кралят. — Но ще се помъча да ти го кажа простичко. През тия двайсет и четири години в зверското тяло бяха вселени две души — човешка и душа на върколак. Трепетликовата стрела щеше да погуби и двете. Само чистата магия на среброто можеше да унищожи върколака, без да засегне човека.
— А защо…
Но този път не успяваш да зададеш въпроса си. Докато приветствените възгласи затихват, в тронната зала с тежки крачки влиза Аркал де Маладига и вдига ръка.
— Ваше величество, моля за правосъдие! Тази нощ в Гнилото мочурище младият Аладон уби брат ми без да е бил предизвикан, в гръб! Видях го със собствените си очи, но бях прекалено далече, за да предотвратя злодейството.
Значи е успял по някакъв начин да отстрани Пино и вече не се бои от теб! Дзеко и Биларон навярно ще потвърдят думите му. Срещу тройното свидетелство дори кралската воля не ще те спаси. Играта е загубена… или може би не съвсем?