— Имаш право — потърка брадичка Алтан, след което се ухили, — а и не е неприятно да си поживееш добре. Чичо Кобъл не даваше много да се глезя.
— Така ли? Та той трябва да е бил много богат човек.
— Възможно, но живееше скромно и голяма част от парите отиваха за животните.
— Сигурно е била голяма — отвърна с известен яд Тамия. Алтан, сконфузен се извини.
— Няма нищо — въздъхна крадлата — и все пак не ти ли купуваше разни работи?
— Не — каза момчето, — той не ми се радваше много, макар да му вършех добра домакинска работа. Даде ми обаче дом.
— Да се надяваме черните елфи да ти го върнат, иначе ще трябва да се върнем в моята колиба — опита да се пошегува девойката.
— И двата варианта биха били смъртоносни — поклати глава Алтан.
Глава седма
Ела, братко змей
Змиевидния вестоносец стоеше на ръба на една скала и морските пръски мокреха черното наметало, с което отново се беше загърнал. Беше избрал усамотено и неприветливо място, на края на серия скали, граничещи с морския бряг и станали твърде влажни и опасни за човешки крак. Неговите ноктести лапи обаче уверено се захващаха за пролуките. Озовал се далеч от досадните погледи на хората, той свали черния си плащ, разкривайки истинския си чудовищен вид. След това подаде раздвоен език във въздуха и започна да издава странни позиви във въздуха, кощунствена смесица от съскане и песен, непредназначена за човешки уши.
Вестоносецът отдавна нямаше собствена воля. Някога, преди много време той бе имал човешки лик, име, мечти и копнежи. Но това беше преди да срещне господаря си, магьосника Казадар, на който се бе превърнал в образ и подобие веднага щом го увиха в обелената му стара кожа. Сега той бе само преносител на волята му — воля, която можеше да прехвърля и на други създания, като змиорката от дълбините, с която бе опитал да довърши човешките деца. Не бе успял, но това не го притесняваше. Морето криеше още по-могъщ съюзник, който щеше да му позволи да изпълни задачата си. Съюзник, който дори черните елфи нямаше да могат да спрат.
Глава Осма
Аудиенция
Алтан се събуди пръв и се протегна. За пръв път спеше в такова хубаво легло и никак не му се ставаше от него, но знаеше, че трябва.
Предстоеше му среща с черните елфи.
Мисълта никак не му се нравеше. За момент той дори се зачуди дали все пак да не изчакат още, но споменът за змиеподобния убиец го разубеди. Той бе видял силния минотавър, пазещ хана, но също така бе видял и колко бързо загина Регън.
Младежът полека стана и се облече тихо, тъй като Тамия още спеше. Изглеждаше малка и уязвима, сгушена под завивките и Алтан усети как сърцето му прескача един удар, докато я гледа.
Беше наистина красива, не много висока, но нежна и в същото време силна. Алтан си спомни как го бе подкрепила, когато той, изнемощял от битката със змиорката, едва не бе припаднал в ледената вода на подземния канал.
От този момент нататък нещо в отношението между двамата се бе променило, чувстваха се по-близки един с друг — или поне Алтан чувстваше Тамия близка до себе си.
Предната вечер бяха вечеряли заедно в стаята, опитвайки морски деликатеси, за които не бе и чувал. След горещата баня, влизаща в цената на нощувката, тя масажира раменете му, уж за да се увери, че болестта от предните нощи е напуснала ставите и мускулите му.
Досега не бе изпитвал подобни чувства. Бе заглеждал хубави девойки, разбира се, но момичетата в Саликарнас бяха суеверни и не искаха да общуват с магьосник, пък бил той и чирак.
Когато на вратата тихо се почука, Алтан побърза да отвори, взе закуската, донесена от слуга пред стаята и внимателно събуди Тамия, като остави подноса на завивката й.
Девойката отвори очи и се усмихна.
— Оо, това е сладко — каза тя и сънена се надигна, целувайки Алтан леко по устните.
Младежът се стресна и отдръпна, мъчейки се да овладее избилата по лицето му червенина.
— Добър апетит — успя само да смотолеви.
За щастие, Тамия или не забеляза, или се направи, че не забелязва смущението му. Изяде своята част от закуската и зае да се преоблича, докато и той хапва.
— Е — каза крадлата, когато момчето привърши, — можем вече да тръгваме към черните елфи.
Когато излязоха от странноприемницата, утринното слънце ги заслепи. Пред „Рога на Изобилието“ бяха излезли търговци, които разговаряха на висок глас над кафетата си.