А сега него го нямаше.
Като Райсил, Кобъл, Регън.
Всичко, до което се докоснеше, умираше.
Очите му се наляха със сълзи, а Тамия го прегърна, за да го успокои.
Но не всички страдаха:
— Какъв ден! — избухна в смях барон Раксмаил, прибирайки сабята си. — Отдавна не се бях забавлявал така! Светлите елфи загубиха най-великия си войн, а досадния убиец, който ме лиши от прекрасните зверове на Кобъл вече го няма!
Черният елф впери поглед в прегърнатите Алтан и Тамия.
— И всичко това заради някакво човешко момче, това е невероятно.
Алтан се обърна и погледна барона. В гърдите му се надигаха гняв и ярост. За броени минути Саликарнас бе видял смърт и разрушения, колкото стигаха за цял човешки живот, а този изрод се хилеше, сякаш е гледал някакво представление.
— Ти си племенникът на Кобъл — погледна го баронът. — Надявам се, че нямаш претенции към дома му. Не и след всички разрушения, които се случиха в града заради теб. Ти си същинско бедствие. Прогонвам те в изгнание!
Алтан го гледаше, без да може да отговори.
— Бих те убил — продължи барон Раксмаил, — но явно тия змии имат сделки за уреждане с теб, а аз нямам навика да се меся в кавги. Давам ти срок до края на деня да напуснеш Саликарнас. Можеш да вземеш дъщерята на Регън и синчето на Райсил със себе си. Дори можете да си направите трупа на сираците.
Раксмаил се засмя злобно, а граф Велир угоднически започна да му приглася.
Райлин се надигна от умрелия си баща и извика.
— Моят народ няма да остави това безнаказано!
— След загубата на драгоценния ти баща и неговия гущер, твоят народ вече не е фактор в Ралмия — студено отговори баронът. — Измитай се с останалите, преди да съм размислил.
Барон Раксмаил се прозя, сякаш бе отегчен от ставащото.
— Все пак, в израз на добра воля към светлите си братовчеди ти давам възможност да вземеш меча на татенцето си. Ако успееш да го вдигнеш, разбира се!
Господарят на черните елфи се засмя отново, след което се обърна към Велир:
— Изпрати нашите гости до входа на града, ако обичаш. И дай поръчка за пиршество тази вечер. Денят си си заслужава почерпката.
Глава десета
Прогонени
Портите на Саликарнас се затръшнаха зад гърба им минути след като Велир и неговите подчинени орки бяха отпратили с ескорт Алтан, Тамия и Райлин от града. Качиха ги в тъмна карета, пред която орките разгонваха простолюдието с камшици, и ги откараха до стените на града. На изпроводяк Велир ги предупреди, че ако опитат да се завърнат, ги чака сигурна смърт.
По време на пътя Алтан се чувстваше кух и безсилен. Убиецът, който със замах бе разтурил живота му вече бе мъртъв, но покрай него си бяха отишли добри и силни герои, а разрушенията, които бе нанесъл бяха опустошителни — както материалните, така и тези, с които бе дамгосал душите на оцелелите. Тревожен бе и факта, че вероятно имаше и други змиевидни същества, които сигурно щяха скоро да тръгнат по дирите на оцелелия чирак на Кобъл.
Но в момента това нямаше значение за младежа. Той се чувстваше ужасно виновен, за смъртта на Регън, за смъртта на елфа-герой и неговия прекрасен златен дракон. Раксмаил бе циничен и ужасен, но бе казал истината:
„И всичко това заради някакво човешко момче“.
Алтан се чувстваше потънал в черна бездна на празнота. Отчаянието, което бе дебнело от подсъзнанието му още след смъртта на Кобъл най-сетне го завладя напълно и той нито усещаше нежната прегръдка на Тамия, нито чуваше успокоителните и думи, така различни от грубите подмятания, с които се бяха запознали.
„Ти съсипа и нейния живот“, долетя една предателска мисъл в главата му. „Както и неговия“, продължи мисълта, когато погледа му се спря на Райлин.
Момчето-елф бе взело мечът на баща си, така, както го бе подиграл барона и сега го стискаше, сякаш бе някаква последна сламка, свързваща го с мъртвия му родител. Очите му блестяха странно, а лицето му бе изкривено от болка.
„И всичко това заради някакво човешко момче“…
Мисълта отекваше в ума на Алтан и след като тримата бяха изхвърлени от града, в широката хълмиста местност, която водеше далеч към горите на елфите, а после и към ледените Планини на Забравата, места, за които младият чирак на Кобъл само бе чувал от приказки и легенди, като мита за Великия Крал Александър и битката му с Рицаря на Смъртта лорд Дакавар.
Хубави легенди, в които героите не умираха просто така.
— Ти си виновен за всичко — дочу се остър глас и Алтан вдигна уморено глава. Момчето-елф бе забило меча си в земята и яркозелените му очи горяха гневно.