Кобъл беше магьосник зверотворец — създаваше чудовища и после ги продаваше на черните елфи, които преди триста години се бяха преселили от своя остров Коболтник в Саликарнас, поемайки властта в града. Елфите бяха винаги доволни от създанията му, тъй като те се представяха отлично в ежемесечните гладиаторски битки, ползвани за да се развличат поданиците им. В момента Кобъл отглеждаше химера, а за това се изискваха ред съставки, които Алтан трябваше да закупува.
Тази сутрин списъкът с покупки бе особено дълъг, а на всичко отгоре младежът чувстваше, че всички обитатели на Саликарнас са излезли спешно да напазаруват и се чувстваше почти загубен сред цялата гмеж от гоблини, орки, а и хора, които шареха из улиците на града. Ненадейно в ума му отекна звън — магическа аларма, която Кобъл бе поставил на кесията му с пари. Беше я задействала крадлива ръка, опитваща да я прибере за себе си.
Макар и чирак на магьосник, покрай грижата за свирепите уроди, създавани от чичо му, за своите седемнайсет години Алтан бе пораснал като висок и силен младеж с бързи рефлекси, затова реагира инстинктивно и сграбчи обирджийника. Сините му очи се разшириха, когато видя, че е хванал средно на ръст, добре облечено момиче с кестенява коса и топли кафяви очи, което му се усмихна мило.
„Хубава е“, помисли си Алтан, усмихвайки се на свой ред.
В следващия миг крадлата го изрита между краката.
Момчето изстена и се срина на колене върху прашната земя, проклинайки покварените обитатели на Саликарнас. В това време момичето спокойно се отдалечи, потъвайки в тълпата с парите му. Няколко гоблина наоколо се изсмяха, развеселени от гледката на мъчещия се да си поеме въздух Алтан.
Когато най-сетне успя, младежът ядно се изправи, изтръсквайки и без това мръсната си тъмна роба от прахта по земята. „Страхотно“, помисли си той, прокарвайки нервно пръсти през гарвановочерната си коса. Как щеше да обясни на Кобъл, че е изгубил парите му? Като му каже, че се е зазяпал в едно момиче, което после го е набило и обрало? Та така щеше да свърши като вечеря на химерата!
Алтан понечи да се изплюе гневно на прашния път, но видя, че наблизо минава минотавър с черна ризница, издаваща го като представител на градските власти и реши да не го прави — нямаше пари, с които да плати глобата.
Оставаше му да се прибере при Кобъл, надявайки се на прошка от страна на чичо си.
Докато се прибираше от морето се изви студен неприятен вятър, който изгони царувалата допреди минути жега и навя черни буреносни облаци. От тях първо блеснаха светкавици, а след това започнаха да се изливат потоци вода, които измокриха до кости Алтан и съвсем го вкиснаха. Водата се стичаше на ручейчета от дрехите и косата му, когато наближи къщата на чичо си. Тя бе разположена в краищата на един от по-богатите квартали на Саликарнас, на около петдесетина метра от останалите и се намираше на скалист нос, надвиснал над момента сърдитото море.
Или поне трябваше да се намира там. Когато наближи обаче, Алтан се принуди да спре и да преглътне. Къщата изглеждаше полуразрушена, а около нея щъкаха орки и гоблини — противни хуманоидни създания, за които се знаеше, че обичайно служат на зли сили. В потвърждение на тази мисъл младежът забеляза и няколко черни елфа, които наблюдаваха равнодушно случващото се. Черните им наметала се развяваха от вятъра.
Сърцето на Алтан се сви. Какво беше станало? Къде беше чичо му Кобъл?
— Какво е станало? — попита момчето разтревожено.
— Разкарай се! — отвърна му един от орките, зеленикав звяр, чието лице бе разсечено от белег, минаващ от челото до долната му устна.
Алтан потръпна от отговора.
— Аз съм чиракът на магьосника Кобъл — извика младежът, — живея тук! Какво е станало?
— Абе ти гламав ли си, бе? — изръмжа оркът и приближи момчето, оголвайки зъби. Младият чирак потрепери и отстъпи назад, мъчейки се да си спомни някое от заклинанията, които му бе преподавал чичо му.
— Остави хлапето, Хардак! — извика един от черните елфи, висок мъж със студено и изпито лице, който приближи Алтан.
— Аз съм Велир, звероукротителят на барон Раксмаил — рече бавно елфът, — купувах чудовища от магьосника Кобъл. Той никога не ми е говорил за свой чирак.
Алтан усети как едновременно го пронизват тревога и обида. Обида, задето старецът сякаш се срамуваше от него и гледаше да не го споменава пред високопоставените си приятели и тревога, че не знае как да убеди черния елф в правотата на думите си.