Той не вярваше в страха или която и да е било друга емоция. Емоциите бяха враг на добре свършената работа.
Старите люспи потънаха в кожата му и той изпълзя от замъка на Казадар, напътстван от заповедите му. Но нещо не се бе получило както трябва, беше станал на истинска змия, не можеше да се изправя, нито да говори.
Казадар се ядоса и го остави да пълзи, накъдето му видят очите и да прави каквото иска. Не го натовари със задачите на вестоносците си. Не му отне свободната воля и индивидуалността.
Това, което някога бе наемен убиец допълзя до земите край морето и остана там, където слънцето стопляше люспите му сутрин и после весело пълзеше насам-натам, хранейки се с каквото намери, от зайци и плъхове до хора и орки. Постепенно местните научиха, че по тези земи живее нещо отвратително, но те от край време си бяха опасни местности и не счетоха за нужно да потърсят помощ, пък и не бе сигурно, че някой ще се отзове на молбата им.
Една сутрин чу гласът на Казадар в главата си и се изненада, тъй като го беше забравил. Стана му приятно, че някой се е сетил за него и дори драго, че се нуждаят от уменията му. Магьосникът търсеше някакво момче и го искаше живо. Това много го разочарова, тъй като отдавна не беше си хапвал човешко месце. Но Казадар го успокои и зарадва, каза му, че има и други, че може да си хапне от тях, колкото поиска.
Съществото излезе щастливо от дупката си и раздвоеният му език започна да се подава във въздуха в търсене на миризмата на двукраките.
Търсеше.
Глава тринадесета
Проклятието на Оракула
Следващите няколко дни тримата пътуваха без особени препятствия, като не броим това, че на Алтан полека-лека започна да му омръзва гъбено-зеленчуковата диета, на която Райлин ги подлагаше. Младият елф обаче категорично отказваше да убива каквито и да е животни и Алтан, ще не ще, трябваше да се примири със ситуацията.
По пътя тримата си разказаха много един за друг и това полека-лека направи разговорите помежду им по-лесни.
Чиракът на магьосника им разказа за своето не особено радостно детство — като се започне от загадъчната смърт на родителите му, мине се през израстването до сприхавия му чичо и постоянните грижи за неговите зверове и се стигне до това, че другите деца, а после и юноши в града никога не го приеха за свой.
Разказът на Тамия не бе по-весел. Майка й починала при раждането и тя била отгледана само от баща си. Докато той имал пари всичко било наред, но след като окуцял, черните елфи го изгонили от гладиаторските игри и понеже в началото бил лекомислен и пилеел парите без да пести, двамата се принудили да живеят мизерно, издържайки се от кражбите на Тамия. Регън се опитал да стане пазач, но въпреки уменията му, никой не искал недъгав за работа.
Историята на Райлин бе сходна. Неговата майка била елф-войн и се влюбила силно в тогава младия драконов ездач Райсил, който още юноша бил признат за най-обичания и велик герой на Ралмия от векове насам. В резултат на любовта им се появил той. Майка му не се отделяла от него, въпреки че преди това яздила Рилзан заедно с баща му. Веднъж обаче, когато Райлин вече бил проходил и имал някакъв развит разсъдък, тя отишла на битка заедно с любимия си и повече не се върнала. Така Райсил отгледал сина си, искайки да му предаде своите умения и по думите на младия елф „до голяма степен“ успял.
Именно тогава, преди няколко месеца, започнали неприятностите — черните елфи започнали агресивно да налагат волята си на съседните на Саликарнас градове, изисквайки невиждани данъци, за да ги оставят намира.
Райсил решил да навести барон Раксмаил и да го предупреди да остави другите независими градове намира.
Всички знаеха как бе свършила тази среща.
Веднъж разкрили душите си един на друг, тримата станаха по-сплотена компания и постепенно всякакви заядливи подмятания отпаднаха. Тамия и Алтан станаха съвсем близки един с друг и Райлин дипломатично се отдръпваше няколко крачки настрани или напред, когато двамата започнеха да се прегръщат и целуват. В началото преживяването бе странно за Алтан, който се чувстваше опиянен от сладостта на привличането, което изпитваше към крадлата. После странността изчезна, а остана само хубавото усещане.
Нощите тримата се редуваха на пост. В последната вечер преди да достигнат Града на Оракула Алтан се почувства зле — главата започна да го боли и го обзе странна немощ. Като видя изражението на лицето му, Райлин го остави да се наспи и не го буди да заема пост, но това не помогна особено.