— Аха — отвърна Алтан, буквално сривайки се до едно дърво. Не искаше нито да яде, нито дори да се стопли, макар есенните вечери да бяха прохладни. Искаше просто да заспи и проклетата конска миризма да изчезне.
— А къде са елфите? — попита Тамия, която уморено разтвори торбата с храна и задъвка без апетит резен сушено месо.
— По-навътре — отговори Райлин.
— Грешиш — чу се мелодичен глас и момчето рязко се извърна.
От горските сенки наоколо се появиха няколко силуета. Те носеха същите зелени дрехи, каквито бе облякъл и Райлин, но бяха по-високи, а лицата им, макар и по младежки красиви, нямаха юношеската заобленост на сина на Райсил.
Зад тях пристъпиха и две същества, които първо Алтан помисли за ездачи, но после установи, че са кентаври — човешкото тяло при тях излизаше направо от конското.
Лицата на всички бяха смръщени и угрижени.
— Преди няколко дни при краля ни дойде гарван — каза един от елфите, — който носеше пергамент, подпечатан със знака на барон Раксмаил. В него се съдържаха зловещи новини, че нашият могъщ покровител Райсил и неговия дракон Рилзан са мъртви. Вярно ли е?
Райлин присви очи за момент, след което отговори:
— Вярно е, Талиен — отвърна той на водача на елфите, с който явно се познаваха. Останалите от расата му нададоха викове на скръб, но Талиен остана спокоен.
— Барон Раксмаил ли е отговорен за това? — попита той.
— Не, Талиен — поклати глава Райлин, — поне не и пряко. Баща ми бе убит от същество, подобно едновременно на змия и на човек. То… — гласът на момчето го предаде и в един миг Райлин изглеждаше като дете, малък и уязвим.
— Съжалявам — Талиен сложи ръка на рамото му, след което погледна Алтан и Тамия.
— Хора? — вдигна вежди той. — Какво правят с теб?
— Аз съм Алтан — реши да се представи младият вълшебник, — змиевидните гонят мен и барон Раксмаил ме изгони от града. Пътуваме заедно с Райлин.
— Аз съм Тамия — каза крадлата, — дъщеря на гладиатора Регън. Той също бе убит от змиевидния.
— А дракона? — попита водача на елфите.
— Неговият живот бе отнет от огромна змия, която убиецът призова от морето — тихо отговори Райлин.
Талиен погледна и тримата изпитателно.
— Кралят трябва да научи подробности. Ще трябва да ме последвате на конете си.
Алтан щеше да се разплаче, като чу това.
— Но ние цял ден яздихме — оплака се той, изправяйки се с мъка.
— Кралят не може да чака — късо отвърна Талиен.
Тамия приближи младия чирак и му помогна да се качи на кобилата, след което го последва на гърба и прошепна на ухото му.
— В легендите елфите са доста по-дружелюбни — прошепна тя на ухото му.
— Не и когато губят великите си войни — чу ги обаче Талиен и се обърна към Райлин. — След смъртта на баща ти, цялото крайбрежие ще падне под властта на черните ни братя. Трябвало е да бъдете по-внимателни!
Другите елфи се спогледаха, сякаш несъгласни с думите на водача си, но никой не каза нищо.
Те яхнаха кентаврите и препуснаха измежду дърветата.
Изкушението да нападне целия отряд бе много силно и вероятно щеше да е вълнуващо, но задачата си бе задача и той не можеше да я подлага на риск заради собственото си удоволствие.
Змиевидният убиец изсъска, звук, много подобен на въздишка, когато видя как плячката се отдалечава в ескорт от елфи-войни. Това преследване започваше леко да го отегчава…
Някакъв шум привлече вниманието му. Змията се обърна и видя как наблизо пасе приказно красив жребец с блестящ рог на челото.
Колко е красив, помисли си убиецът и изсъска тихо.
Еднорогът се обърна към него и очите на чистото и нежно същество се срещнаха с тези на убиеца.
„Ела при мен, при мен“ — просъска змията и надигна глава, продължавайки да държи погледът си прикован в този на еднорога. Животното изпръхтя, но, хипнотизирано от погледа на убиеца направи няколко колебливи крачки към него.
„А така, при мен“ — продължи напевно да съска змията. Когато еднорогът застана на педя от нея, тя почти любовно огледа прекрасното му, снежнобяло мускулесто тяло.
„Каква красота“, помисли си змията. „Не заслужава да живее в свят, където има и такива като мен“.
Сетне стрелна главата си напред и ухапа врата на еднорога, който рухна на земята.
Гладът си е глад, трезво разсъди убиецът, разтвори гигантската си паст и започна бавно да поглъща жертвата си.