Змията наистина се усмихна. В този миг Алтан от легнало положение я удари по задната част на главата с кълбо ярка енергия, която накара влечугото цялото да се разтресе.
Изчадието се извърна към магьосника и нададе такъв страховит съсък, че дори Райлин, който се бе навел да вземе обратно меча си, замръзна.
Опашката на влечугото се изви и обгърна Алтан в капан, притискайки ръцете до тялото. Магьосникът започна да вика и пъшка, но бе напълно безпомощен в стоманената хватка.
Веднъж обезвредило основната си цел, съществото лениво се обърна към Райлин.
Погледите им се срещнаха.
„Ела при мен“, подканиха очите на змията. Райлин тръсна глава, объркан. „При мен, при мен“ — очите на създанието светеха мамещо и младият елф безволево направи крачка напред.
— Какво правиш? — извика Тамия.
„Ела ми на гости“ — очите на влечугото блеснаха и челюстта му се разтвори до огромни, неимоверни размери, подобно на порта към преизподнята. Но погледът му не изпускаше Райлин, който простена нещо неразбираемо и направи още една крачка.
Дъхът на змията го облъхна като погребален саван.
Тамия изруга нещо, скочи и изрита хипнотизираното момче между краката.
— Оууу! — извика той и се преви, изваден от унеса. В следващия момент установи, че се намира в опасна близост до змийската глава.
— Твърде къссссно — най-сетне проговори убиецът и главата му се стрелна напред за да лапне и двамата.
В този момент нещо изсвистя и главата на змията се отметна назад. Пръстените в миг се отслабиха и това позволи на Алтан да изскочи от тях.
Младият магьосник приближи двамата си приятели, които треперещи гледаха как змията се отпуска на земята, за да не мръдне повече. От лявото й око стърчеше стрела.
— Това гнусно нещо е избило всичките ми стражи — чу се гласът на крал Леседил, който се бе подпрял на огромен лък, — трябва да се махаме веднага.
Алтан кимна, все още отвратен от преживяното в гнусните пръстени на огромната змия. Като бе малък веднъж бе влязъл в клетката на огромен паяк и се бе оплел в паяжината му. Дори тогава не се бе чувствал толкова зле, колкото при допира на студените люспи до плътта му.
— Трябваше ли да ме риташ точно там — измънка жално Райлин, който бе паднал на колене в отчаян опит да вдиша малко въздух.
— Онова нещо те бе хипнотизирало и ти вървеше към устата му като към парад — немилостиво рече крадлата.
— Не се бой, това е добър знак — каза Алтан задъхано, — значи началото на приятелство.
— Това май засега е единствената змия, но не ми се рискува — долетя отново гласът на краля. — Да се махаме оттук!
Глава осемнадесета
През гората
Четиримата бързо напуснаха къщата, но под нея не ги чакаше нищо по-добро. Елфите, които ги бяха довели дотук бяха изпохапани от змията, явно, без да имат възможност дори да извикат. Кентаврите също бяха мъртви, копитата им стърчаха в различни посоки. Змията не бе пощадила дори и конете.
— Талиен… — Райлин поклати глава, виждайки тялото на своя приятел, облегнато на едно дърво, сякаш е заспал. За миг затвори очи.
— Той вече е едно с Гората — тихо рече крал Леседил. — Ще разпоредя да го погребат веднага щом стигнем главния ми дворец.
Алтан не знаеше какво да каже. До вчера тези трупове бяха красиви, жизнени и щастливи елфи. Сега обаче бяха мъртви. Като Регън, Райсил, Рилзан и Кобъл. Мъртви, заради него.
Отново му хрумна мисълта да се предаде, най-малкото за да спаси другарите си. Но знаеше, че нито Тамия, нито Райлин ще се съгласят.
— Да тръгваме! — извади го от унеса му кралят и четиримата тръгнаха на път. Вече се бе мръкнало, а нощната Гора на Елфите изглеждаше замлъкнала, притихнала, сякаш обитателите й бяха ужасени от станалата касапница и не искаха да излязат. За щастие, пътеките бяха широки и удобни за пътниците и те не се бавиха много. В небето светеше пълна луна, чиято мека светлина дружелюбно осветяваше пътя им.
— Имахме късмет, че змията не е намерила мен — каза по някое време краля, докато вървяха. — Вероятно е счела, че охраната е заради вас, не заради мен.
Леседил въздъхна.
— Горките стражи…
Внезапно чуха тропот и на пътя им излезе стар кентавър. Конското му тяло бе кафяво на цвят, а човешкото бе на възрастен човек. Лицето му бе обрасло с дълга бяла брада.
— Ваше величество!