Крал Леседил до последно бе настоявал да изпрати елфи-стражи с тях, въпреки предупрежденията на Вотмос. Алтан именно обаче бе този, който отклони предложението. Младежът не искаше повече хора да умират заради него и вярваше в предсказанията на кентавъра. Затова и не се съгласи да повлече още елфи към гибелта.
Кралят бе дал и храна на тримата, хубави елфически питки, които чудодейно оставаха пресни и омагьосани манерки с вода, които никога не се свършваха. Последното бе голямо облекчение за пътуващите, тъй като не всякога се намираха лесно извори и реки по пътя им, а когато това все пак се случеше, понякога бяха мръсни и водата от тях им причиняваше болки в стомаха.
Излизайки от Гората Алтан, Тамия и Райлин напуснаха аурата й на спокойствие, но пък приближиха величествените Планини на Забравата, които спряха дъха им със своите височини и красоти. За Алтан и Тамия преживяването бе особено силно, тъй като те бяха израснали в мръсния град Саликарнас — да видят нещо ново и неопетнено за тях бе изненада и приятно преживяване. Дори Гората на Сънищата не можеше да се сравнява с това — тя все пак бе донякъде защитена от магията на елфите, докато Планините бяха сами за себе си.
Самият Алтан се чувстваше по-добре и заради думите на Вотмос. Наистина, кентавърът му бе отправил и немалко предупреждения, но думите му, че родителите му все пак са били добри хора и са го обичали му вдъхваше сила и кураж. Чиракът на Кобъл бе и много щастлив поради една друга причина. Той бе влюбен до уши в Тамия и тя му отвръщаше със същото. Ходейки, двамата жадно се наблюдаваха един друг, готови да си помогнат и при най-малкия проблем и често се поздравяваха с нежна целувка.
В такава компания друг би се почувствал излишен, но Райлин почти не обръщаше внимание. Елфът бе много развълнуван от думите на Вотмос, че драконът му го очаква и очите му постоянно шареха из небето, сякаш очакваше съществото от предсказанието елегантно да кацне пред него и смирено да наведе глава, готово да бъде обяздено от сина на великия герой.
В началото на прехода им през планините тримата бяха оживени, в добро настроение и постоянно бъбреха за разни работи — макар Райлин все да отвеждаше темата до своя дракон. Наоколо бе чудна красота — дърветата по горите вече бяха навлекли своята есенна премяна и сега всичко блестеше в оттенъци на червеното, жълтото и златното от листата им. Колкото по-нагоре се качваха обаче, толкоз повече настроението им падаше в тон с природата около тях — дърветата нависоко вече се бяха отървали от листата си в очакване на идващата зима, пътеките станаха криволичещи и несигурни, водейки до ръбовете на огромни пропасти, а приятният бриз, който игриво бе веел косите им в подножието се превърна в бръснещ леден вятър, който караше Алтан да прегръща Тамия и плътно да завива нея и себе си в новата роба, която му бяха дали елфите. Дори Райлин полека-лека забрави за своите драконови мечти, макар все пак очите му честичко да хвърляха търсещ поглед към небето.
За щастие Планината предлагаше по-удобни места за нощувки от равнините около Саликарнас и Градът на Оракула — високи скали, хралупести дървета, плитки пещери, в които тримата се подслоняваха през нощта, напалвайки си огън и хапвайки от вкусотиите, които елфите им бяха дали. Пътищата бяха самотни и рядко се виждаше някой странник — най-често джудже, което ги отминаваше загърнато в гуглата си.
Във вечерите преди да заспят тримата най-често си разказваха истории от живота си преди съдбоносната им среща. От Алтан това бяха приказки за чудновати същества, които чичо му бе гледал в своите клетки за гладиаторските арени и различните грешки, които младия чирак бе правил с тях — за това как например объркал храната на грифон и хипогриф и дал червено месо на ядящия предимно риба хипогриф и малки рибки на винаги гладния грифон, събития, които разлютили по различен начин двете животни и му спечелили дълги крясъци от чичо му. Райлин пък разправяше унесен за подвизите на баща си, безброй героични приключения, в които смелия елф бе сразявал зли орки, разбойници, лукави и проклети заклинатели, развилнели се зверове. Понякога очите на елфа се насълзяваха от спомените и тогава Тамия поемаше думата, за да развесели обстановката с някоя история за нейните собствени дребни кражби и премеждия, като например как влязла да обере известен учен, съперник на Кобъл в създаването на разнообразни създания и била нападната от оживяла брошка.