По време на тези дни тримата се сближиха много. Райлин спря да гледа на останалите от високо, а Алтан изгуби всякакво раздразнение към елфическото момче и неговите особености. Що се отнася до Тамия, нея я обичаха всички — за младия чирак тя бе любима, а за сина на елфическия герой — нещо като добра сестра, която е винаги до него в трудни моменти.
В утрините, преди да продължат пътя си тримата упражняваха и своите умения, по съвет именно на елфа, който поднови „примерните тренировки за защитна подготовка“. Този път обаче те нямаха характера на заяждане.
Алтан вече имаше някакъв опит с ограничен брой защитни заклинания, тъй като неведнъж му се бе налагало да успокоява някой разлютен звяр на Кобъл — поне докато чичо му не дойдеше на помощ. Младият вълшебник бе бърз в рефлексите си и прецизен в избора си на магически удари — най-много обичаше сферичните топки енергия и лъчите ярка светлина, които замайваха противника. Именно по време на „примерните тренировки“, той се научи да контролира силата им, след като в един случаен изстрел бе замаял Райлин така, че младият елф трябваше да си почива чак до обяд. След това обаче Алтан така овладя заклинанията си, че магическите му атаки можеха както леко да побутнат противника, така и да строшат скала на прах.
След една такава демонстрация Райлин реши, че не е хубаво повече да си правят „примерни тренировки“ с магьосника. До тогава обаче той вече бе помогнал много, показвайки му различни начини да се отбранява. Неговият баща се бе бил с лоши заклинатели и елфът бе запомнил слабостите им, които после показа на Алтан. „За разлика от животното, което няма ум за тактическа битка“, бе казал елфът, „разумните противници могат да предугадят нападението ти, да го избегнат и изненадат с контраатака“.
Райлин показваше това със зрелищни отскачания и претълкувания под магическите нападения на Алтан, след които леко го докосваше с тъпото на меча си по тялото. В началото Алтан бе объркан и смаян от бързината на противника си, който мислеше, че никога няма да може да победи, но постепенно се научи да се бори с него.
Райлин въртеше големия меч на баща си с неподозирани сила и вещина, но дори той бе смаян от уменията на Тамия в ръкопашния бой и се принуди да признае, че в това отношение крадлата е по-добра от него. Това стана, след като в няколко последователни „примерни тренировки“ Тамия го бе туширала, а в един случай дори го бе надвила, докато е с меч, отклонявайки с кинжала острието на меча му и след това предупредително докосвайки врата му с длан. Райлин преглътна гордостта си и започна търпеливо да учи хватките, които девойката му бе показала.
За жалост, след удара си с елфическия меч обаче, кинжала й вече не ставаше за нищо.
Така тримата бяха почти преполовили пътя от планината, когато срещнаха орките.
Казадар се наведе ниско до студения каменен под и змийското му чело докосна земята, докато грамадната статуя на Прокълнатия, чиято глава стигаше таванът на тронната зала го гледаше немилостиво и нетърпеливо. Главни от огън служеха за очи на Господаря Вземедушец, главни, които никой не бе палил от векове, докато Казадар не бе дошъл в старата, полусрутена крепост и не бе възстановил култа към Санарос.
Статуи на най-верните слуги на Господаря — лорд Дакавар и барон Саркорос, стояха от другите две стени на стаята, образувайки нещо като свод, под който се минаваше, за да се стигне до главния монумент.
Казадар се молеше за съвет и утеха. Две от неговите превъплъщения вече бяха мъртви. Той винаги чувстваше, когато някои от тези, на които бе дал безценните си стари кожи умираше — с тях умираше и късче от него.
Но Казадар имаше много късчета и смъртта им не го притесняваше. Той донякъде очакваше загубите — все пак Алтан бе дете на кръвната си линия, а тя бе повече от впечатляваща. Така стояха нещата и с дружките му — Тамия и Райлин, децата на Регън и Райсил, двама от най-опасните люде, населявали Ралмия. И Регън, и Райсил сега обаче бяха мъртви, още по от отдавна в гроба лежаха и родителите на Алтан, а крушата не падаше по-далеч от дървото. Скоро всичко щеше да стане, както Казадар искаше да се нареди.