Не искаше да събужда отново магията.
Тамия вероятно усети притеснението му, защото сложи ръка на рамото му.
Райлин обаче бе чул от разговора само една дума. Дракон. Макар след битката с орките малко прибързано да бе заявил, че не иска такъв, той все още копнееше за възможността да яхне някой от могъщите зверове.
— Извинете — обърна се той към кльощавото джудже, — къде сте видял този дракон?
— Теб какво ти влиза в работата?
— В мига, в който някой те попита нещо конкретно, ти се скриваш — обади се обаче дебелият.
— Не е вярно!
— Вярно е. Кажи къде си видял тоя дракон.
— Е, че, къде-къде? Над пътеките надолу по планината летеше. Идеше не откъм връх Вълчи капан, а наобратно, от посоката на степите. Летеше бавно и душеше. Като че дебне нещо.
— Драконите винаги дебнат разни неща. Нали трябва да ядат.
— Винаги свеждаш нещата само до ядене! — разкрещя се Ханс и джуджетата отново потънаха в своята разпра помежду.
Райлин обаче бе чул достатъчно.
— Трябва да потърсим този дракон — каза той бързо.
Тамия го погледна.
— Нашата задача е да намерим Крепостта на Змията, Райлин, не да търсим твоя дракон.
— Но…
— Ако искаш можеш да отидеш да го търсиш — каза Алтан, — не искам да те обвързвам с моята обречена мисия.
— Пак ли почваш, Алти — раздразнено каза Тамия. — Няма да се делим сега, след като преживяхме толкова много.
— Няма да се разделяме, разбира се — намеси се Райлин, — но ако това е драконът от предсказанието, той може да ни помогне много.
— И как реши това? От думите на едно пияно джудже? — изсъска Тамия.
— Вижте, нека не се караме — намеси се Алтан, — ако това е важно за теб, Райлин, ще потърсим твоя дракон. Но стига да не се отдалечава много от пътя.
Райлин се изпъчи на стола си след неочакваната подкрепа, а Тамия изсумтя. Алтан я погледна и се усмихна за пръв път след зловещата среща с орките.
— В крайна сметка и аз обичам дракони. Да видя Рилзан за мен бе сбъдната мечта.
След уютна нощувка в странноприемницата, на другия ден тримата отново се стегнаха на път. На излизане от хана обаче, Тамия се отдели от Алтан и Райлин, за да попита съдържателя:
— Знаете ли къде е пътят към мочурищата?
Джуджето, което в този момент си редеше карти спря заниманието си и внимателно погледна девойката.
— Моля? — попита то.
— Питах — каза Тамия, — откъде се минава за…
— Мочурищата, чух те — отвърна джуджето. Момчетата приближиха крадлата.
— Каква работа имате там? — попита съдържателят.
— Вижте — намеси се Алтан, — вие не знаете…
— Не, вие не знаете! — прекъсна го джуджето. — Мочурището е капан за глупаци. Там няма нищо интересно за вас. Не знам какво хлапашко увеселение сте си намислили, ама не си струва.
Съдържателят бръкна под жилетката си и извади изпод нея малка луличка, която запали. Джуджето вдиша дима и после издиша.
— Мочурището е древно и прокълнато място. Там още има зли сили и обитателите му не прощават. Приказките са за създания, дето са хем хора, хем змии. Не ви трябва да ходите на такова място.
Тамия остави няколко монети на тезгяха.
Джуджето ги погледна.
— Вие май хич не ме слушате. Ако търсите романтично място за някакви дивотия, мочурището не е правилното място.
— Трябва да отида там — настоя Алтан, — важно е.
Джуджето го погледна изпитателно, а после прибра парите.
— Като слезете надолу, пътя се разклонява. Има широка, хубава пътека, тя е към степите и води до една крепост на Краля. Другата е тясна и занемарена. Тя слиза до блатата край древното баронство Саркорос. Преди хиляди години там е властвал Синът на Прокълнатия. Мястото още не се е възстановило. Не ходете там.
— Трябва — поклати глава Алтан.
Глава двадесет и втора
Отвличане
На следващия ден напуснаха Каменодел с нежелание. Знанието, че краят на мисията им е близо им даваше едновременно сила, но ги и плашеше. Едва сега всеки един от тях си даде сметка, че надеждата им за победа се крепи единствено на предсказанията на кентавъра Вотмос и неясните му думи, че смехът и сълзите, техните чисто човешки емоции, ще им дадат победа срещу загадъчния Казадар.