Момчето усети как го побиват ледени тръпки. Кобъл мразеше змиите, никога не гледаше животни, близки или свързани с тях. Дори змийската опашка на Химерата го плашеше и затова караше Алтан да се грижи за нея.
— Защо закъсня? — чу се гласът на стария магьосник. Алтан се вцепени и се обърна. Старецът стоеше на входа на стаята, пребледнял като труп, а около гърлото му се виеха змии, които хапеха мъртвешки бледата му плът.
— Закъсня и затова умрях — произнесе старецът.
Змиите погледнаха към него, отвориха усти и засъскаха така, сякаш се смеят.
Алтан изкрещя.
Крясъкът го събуди и го върна към действителността. Беше или много късно, или много рано. Дъждът бе намалял, но студената вода вече бе образувала локва около тялото му. Момчето опита да стане, но установи, че няма сили и изпъшка.
От къщата излезе човек, но Алтан не успя да го види ясно, само забеляза, че накуцва. Усети как груби ръце го вдигат от земята, а дрезгав глас прошепна:
— Трябва да си много глупав, за да замръкваш в тая част на Саликарнас, момко — след което бе замъкнат във вътрешността на малката къща, край която бе опитал да си почине. Там съблякоха мокрите му дрехи и го поставиха край запален огън.
— Нямаме възможност да храним трети човек — дочу се отнякъде смътно познат женски глас, но дрезгавият го пресече:
— Когато нямаме възможност да помогнем на изпаднал в беда човек, значи не си струва да живеем.
Алтан бе завит с грубо одеяло. Опита да каже нещо, но нямаше сили дори за толкова. Отново простена и потъна в безпаметен сън.
Събуди се по някое време на следващия ден. Главата го болеше силно, но поне не усещаше ужасния студ от снощи. Намираше се във вътрешността на много бедна къща. Беше поставен на одър, сложен близо до огъня и все още завит с грубото одеяло, с което го бяха завили снощи. Дрехите му се сушаха до огъня, който все още пукаше.
Алтан се изправи в седнало положение да огледа обстановката.
— Засега по-добре си леж — прозвуча отново дрезгавия глас от нощта и Алтан се обърна в негова посока. Той принадлежеше на набит, среден на ръст мъж, който стоеше на малка масичка и пушеше лула. Не той обаче привлече вниманието на момчето.
До него стоеше нахалната крадла, която го бе обрала снощи. За разлика от вчерашния ден, сега тя бе намусена и изглеждаше сърдита.
— Ти! — възмутено каза Алтан.
Мъжът се засмя:
— Тамия ми спомена, че вчера сте се запознали и ти си останал с 30 жълтици по-беден от тази среща. Извинявам се за причиненото неудобство, но то е част от ежедневието в нашия град.
— Неудобство? — заекна Алтан — та тя ме остави без пари и… и…
— Те сритах — намеси се Тамия, все така намръщена. — Сега ако ми кажеш, че заради това са те изгонили от къщи, почти ще ме накараш да се чувствам виновна.
— Не са ме гонили от вкъщи — сърдито отвърна Алтан, макар че на практика черните елфи го бяха изгонили.
— Значи сам си избягал? — насмешливо попита крадлата.
— Убиха чичо ми — отговори механично Алтан и в този момент събитието отново се стовари с пълната си значимост върху него. Той отвори уста, мъчейки се да продължи, но се отказа и пак я затвори.
Очите му се напълниха със сълзи.
Винаги си бе мислил, че не обича стария, досаден магьосник, който го бе отгледал, но си даде сметка, че той е единственият му близък човек и му бе осигурявал дом и някаква, макар и сурова грижа.
— Съжалявам, момко — отново проговори мъжът с дрезгавия глас и звучеше искрен, — за съжаление в този свят хората постоянно се убиват един друг и се мъчат да оцелеят. В някой друг свят или може би в друг град, като този около Кралския Замък например, не бих пращал дъщеря си да краде и да се бие с момчета по пазара. И може би нямаше да убият чичо ти. Комарджия ли е бил, че е срещнал такъв край?
— Беше магьосник — отговори сухо Алтан. — Кобъл магьосника.
При тези думи Тамия скочи на крака и изсъска като котка.
— Значи ти си от кръвта на онзи изрод. Махай се от дома ни, докато все още можеш.
Алтан зяпна при реакцията. Значи чичо му все пак имаше врагове?
— Успокой се, миличка — махна баща й. — Извини ме, момко, но щерка ми понякога е доста емоционална. Тамия — обърна се към нея, — Кобъл не е виновен, че чудовището му ме удари в онази битка, а дори и да беше, племенникът му няма нищо общо.
— Разбираш ли — мъжът се обърна към Алтан и засмука дим от лулата си, — навремето аз бях гладиатор и то сравнително известен. Регън Победителя, така ми казваха.