— Не! — изпищя Тамия, но дракона само блъсна буцата с лед и я строши на късове.
Райлин се свлече в краката му.
Леденият дракон нежно подхвана доспехите му с лапи и го отнесе до гнездото си.
— Така — каза той, — аз теб пощадя, но има условие.
— Кажи.
— Ти стане мой ездач! — каза Готлиб и погледна елфа очаквателно.
Райлин премигна.
— Иначе аз ям — пошегува се леденият дракон.
— Ти… искаш… да те яздя? — не можеше да повярва елфът.
— Да, разбира се. За мен това бъде престижно. Наследник на златен Рилзан. Други дракони в планина пукнат от завист.
Райлин въздъхна. Не така си бе представял дракона си, но нямаше избор.
— За мен ще бъде чест да бъда твой ездач, ледени Готлиб.
— Ти говори сериозно?
— Напълно.
В следващия миг Готлиб го близна по лицето.
— Ама наистина? — плесна с криле той. — Сериозно?
Елфът поклати глава. Това бе невероятно. Понечи да се изправи.
— Чакай! — спря го Готлиб и го бутна с лапа по гърдите. — Ти ранен.
Сетне внимателно близна раната от лявата страна на челото му. Момчето усети как по него се разлива приятен хлад.
— С теб живее хубаво. Прави заедно подвизи, стане велики.
— Кога ще спреш да говориш така? — обади се още Тамия, която си седеше заледена.
— Какво значение има, нали теб ям — отвърна с равен глас Готлиб.
— Не, не, чакай! — сепна се Райлин. — Не можеш да я ядеш! Изобщо не можеш!
— Защо? Да не би тя отровна?
— Просто не може! — отговори Райлин.
Готлиб потропа с нокти.
— Когато се излюпих, видях мама мъртва и аз сам. Научих яде всичко, което намери, гъсеници, мишки. Защо не елфи и хора? С какво са по-различни? Джуджетата, да, те космати, но…
— Ама не може така! — настоя Райлин. — Те са разумни. Имат чувства… обичат се… не може просто така да ги ядеш.
Елфът се намръщи.
— Аз съм твоят ездач и ти казвам, че няма да ядеш разумни същества.
Готлиб трепна и се намръщи. След това приближи Тамия и я освободи от ледения й затвор.
— Досадно има ездач — каза той на Райлин. В това време елфът се бе изправил на крака.
— Имам и друга молба към теб.
— Ако иска аз яде растения като елф, забрави.
— Не е това, става дума за първия ни подвиг. Змиевидният отвлече мой много добър приятел и трябва да го освободим.
— Невъзможно — отговори Готлиб.
— Защо? — проплака Тамия.
— Змиевидният отнесъл в мочурище. Лошо място. Не за дракони. Нито елфи.
— Трябва да опитаме — настоя Райлин, — иначе ще го убият.
— Да има ездач страхотно главоболие — оплака се Готлиб на идиотското си наречие, а отсъди:
— Добре, щом налага. Първо ние поспим, после нападнем. Змиите не особено активни вечер. Ние тях изненадаме. А сега спим!
Райлин кимна и погледна към Тамия. Крадлата поклати глава. Всичко се развиваше прекалено бързо.
Но този странен дракон бе едничкият им шанс.
Внезапно гласът на Готлиб разцепи тишината:
— Абе, Райлин? Гномите не много разумни. Става за ядене?
Глава двадесет и четвърта
Змийско Откровение
Алтан отново бе в къщата на чичо си Кобъл и отново гледаше през прозореца, към морето. Този път сред вълните се гънеше страховитият морски змей, който бе нападнал Саликарнас — огромната му паст бе разтворена и от нея ехтеше съскане, а туловището му разпенваше повърхността на морето.
Младежът се отдръпна от прозореца, за да не гледа страховитата твар и се обърна към хола, където вместо чичо си Кобъл обаче видя страховито змиевидно същество. То изглеждаше досущ като убиеца, който бе отнел живота на Регън и Райсил, но се движеше със самочувствието и увереността на господар.
— Здравей, Алтан — рече магьосникът Казадар и чертите на къщата около него се размиха в огромна каменна зала, а Алтан разбра, че кошмарът се е превърнал в реалност. — Очаквах те.
Младият вълшебник беше завързан с дебели въжета върху олтар, сложен пред огромна статуя на закачулена фигура. В залата имаше още две статуи — на зловещ старец, облечен в широк плащ и на огромен рицар в злокобно изглеждаща броня.
Във въздуха се носеше ужасен сладникав аромат, който пречеше на Алтан да се съсредоточи и да опита някакво заклинание.
— Казадар — прошепна той на змийското същество.