Алтан за пореден път отвори уста изненадан. Регън Победителя, та той беше известен на всички момчета в Саликарнас, великият войн, който побеждавал всякакви чудовища до…
— Битката с онзи грифон — довърши неизречената му мисъл мъжът — По принцип знам бързината на тия твари, но онзи беше подсилен от чичо ти Кобъл и ме изненада. Убих го, но бе направил единия ми крак — Регън потупа дясното си бедро — на кайма. Оттогава куцам. А барон Раксмаил и граф Велир не дават недъгави да участват в техните забавления.
Алтан усети пристъп на жал към този човек, който някога беше карал цял Саликарнас да скандира името му.
А сега караше дъщеря му да проси.
— Съжалявам — прошепна младежът.
— Недей — отговори Регън, — аз имах своето време и то отмина. Единственото, което ми е жал е за малката, тя заслужава по-добра участ. Тамия се научи сама да чете.
Мъжът я погледна с гордост.
— Когато спестим достатъчно пари, тя ще иде и ще се изучи и ще живее в някой замък с благородните рицари и дами. Не и в Саликарнас обаче — очите на някогашния гладиатор станаха студени, — не и при черните елфи.
— Някой ден ще отида в Кралския замък — заканително каза Тамия, — дори да се наложи да обера двадесет като тебе.
Алтан се замисли, сетне отговори:
— Не сте ме обрали, просто сте си взели парите за тазвечершната нощувка — сви рамене момчето.
Регън избухна в смях. Дори лицето на Тамия омекна.
— Хехе, за бая нощувки си предплатил значи — каза стария гладиатор. — Можеш да останеш, докато се оправиш, но искам да ми отговориш на няколко въпроса. Кой е убил чичо ти?
— Не знам — откровено отвърна Алтан, — който и да е бил, беше оставил къщата в жалко състояние, бе полусрутена.
— Значи сигурно е бил магьосник — кимна Регън.
— Но чичо нямаше врагове — призна си момчето, — поне не и такива, за които аз да знам.
— Това не е добре — поклати глава Регън.
— Надявам се черните елфи да хванат убиеца! — процеди Алтан и добави. — И да докажат прословутата си жестокост.
Черните елфи наистина се славеха с нечовешките си мъчения, половината от които бяха наречени на името на граф Вайлъс — митичен техен владетел, който бе служил на древния им господар лорд Асмоел.
— Няма дори да го потърсят — поклати глава Регън. — Кобъл може да е работил за тях, но е бил човек. На тях им пука само за собствената им раса и то само понякога.
— Аз ще говоря с тях и ще се опитам да си взема дома, който те безобразно конфискуваха — настоя Алтан и после добави импулсивно — и ако стане ще ви поканя да живеете там!
— Това е много благородно, но едва ли ще стане — поклати глава Регън. — Все пак иди при черните елфи и провери какво знаят за тоя убиец. Трябва да разберем какво е търсил.
— Има ли значение какво е търсил? — поклати глава Алтан. — Той вече уби чичо.
— Има голямо значение — отговори Регън, — може да е търсил теб, а не чичо ти.
— Мен? — ококори се момчето. — Но аз пък хептен нямам врагове, аз съм… ами… — Алтан от една страна не искаше да каже „просто момче“, но от друга не се сещаше с какво можеше да замени не носещата особено достойнство фраза.
— Знам, че си още момче, но щом нито ти, нито чичо ти имате врагове, може някой друг ваш роднина да има. С какво се занимават родителите ти? — попита гладиаторът.
— Мъртви са — уморено отговори Алтан, — загинали са в корабокрушение малко след като съм се родил.
— Тая работа не ми харесва, тате — рече Тамия. — Много трупове има около тоя младеж и може би върлуващ магьосник-убиец.
— Млъкни, Там — викна баща й, — плюя на себе си, ако съм отгледал момиче, което безсърдечно може да изхвърли болно момче на улицата, само защото не иска да каже едно извинявай!
— Аха, значи вече трябва да се извинявам, затова че нося хляб в къщата — изсъска Тамия и излезе от къщата, с трясък затваряйки вратата.
Алтан не се сещаше какво да каже.
— Ще й мине — усмихна му се Регън.
Но усмивката не стигна очите му.
Глава трета
Змията търси
Алтан облече вече изсъхналите си дрехи и в един момент си даде сметка, че докато са го събличали и завивали снощи, вероятно Тамия го е видяла гол. Мисълта го накара да се изчерви, но той реши да я прогони от съзнанието си.