— Мисля да отида в канцеларията на черните елфи — заяви той.
— Малко е рисковано — отвърна Регън, който си бе сипал някакво пиене, — допреди няколко часа бе образувал нещо като треска, а в такива случаи е добре човек да си седи вкъщи.
— Мен вкъщито ми го взеха — отвърна Алтан, — така, че нямам голям избор.
Регън се почеса по главата.
— Имаш известно право — призна накрая — и все пак не ми се ще да излизаш. Особено ако навън дебне убиец.
Младежът сви рамене:
— Както ти казах и преди, аз нямам врагове. Едва ли гони мене.
— Ти каза така и за чичо ти, а виж го къде е сега — намръщи се гладиаторът.
— Виж — Алтан се поколеба. Възможно ли бе наистина по петите му да има убиец? Ако да, защо? Той не бе излъгал, като бе казал на Регън, че няма врагове. Е, по време на игрите на топка си бе разменял по няколко шамара с другите момчета (което винаги му печелеше кавги с Кобъл), но нищо сериозно.
— Виж — повтори Алтан, леко объркан.
— Гледам те внимателно — присмехулно отвърна гладиаторът.
— Ако не отида сега — продължи момчето, не обръщайки внимание на закачката, — черните елфи могат да решат, че тази къща не ми е важна и нататък ще ми стане още по-трудно да я взема. А тая къща е едничкото, което имам.
Регън се замисли.
— Принципно си прав — въздъхна накрая той — и макар че аз не вярвам онези да ти върнат дома, редно е да опиташ. А и можеш да научиш нещо за убиеца. Аз те съветвам да побързаш обаче — канцеларията на черните елфи работи до пладне, а ти добре си поспа.
— Аха — кимна Алтан, — тръгвам. След това ще се върна, ако… — момчето се поколеба, обзето от внезапно притеснение — ако може.
— За можене, може — разсмя се гладиатора, — но бих се радвал ако все пак ми кажеш името си. Досега не стана дума за тоя въпрос.
— Алтан — отговори младежът и се усмихна, — казвам се Алтан.
След това тръгна да излиза от къщата. Внезапно обаче се спря на входа и без сам да знае защо, добави:
— Предай, ъъъ, много поздрави на Тамия!
— Ще й предам, но едва ли ще се върне преди теб — засмя се Регън.
Алтан кимна леко глуповато и излезе навън. От снощния студен дъжд не бе останала и следа и слънцето отново бе изгряло, жулейки разхождащите се из града с немилостивите си лъчи. Младият магьосник кривна по лъкатушещите улички, стигайки до по-хубавите квартали и по пътя към двореца на черните елфи.
Той бе построен преди около три века и половина от безмилостен ръководител на Гилдията на Убийците, наречен барон Форкоу. Народните приказки твърдяха, че бил страшно дебел и построил замъка, защото не се побирал в нормална къща. Форкоу обаче бил слуга на лорд Асмоел, злия господар на черните елфи и двамата погинали почти заедно от ръката на война, изпратен от Кралят на Ралмия. След смъртта на Асмоел, черните елфи бяха напуснали своя остров Коболтник, неприветливо място, наситено с тъмна магия и бяха дошли в Саликарнас, където бяха се установили като господари на мястото на някогашната Гилдия на Убийците.
В момента барон на града, който бе независим от Короната в Ралмия, бе барон Раксмаил, силен и алчен владетел, облагащ жителите на Саликарнас с непосилни данъци. Простолюдието обаче бе доволно, тъй като бе подлъгвано от забавленията, които той му подхвърляше като прословутите си гладиаторски игри, в които храбри войни се биеха с чудовища или помежду си.
По времето на барон Форкоу замъкът бе доста занемарен, но черните елфи го бяха затегнали и сега той представляваше мрачна, тъмна цитадела, която хвърляше ледена сянка и в най-светлия ден. Бе разделен на няколко нива, като във външното и най-ниското бяха връзките на черните елфи с подчинените им народи — данъчно, канцелария за въпроси, отдел за борба с безредиците, който обаче се задействаше само при случаи на неплатени данъци или пострадал черен елф. Там беше и прословутия билетен център, в който хората даваха и последните си пари, за да отидат на кървавите гладиаторски битки.
Алтан обаче се интересуваше от информация и затова отиде именно в канцеларията — малка, каменна стая, пред която като по чудо нямаше никой. Младежът почука по затворената дървена врата и отвътре се чу сух и неприятен глас:
— Влез!
Младият чирак отвори вратата и се озова лице в лице с черен елф, който стоеше зад малко бюро. Бюрото бе отрупано с различни пергаменти и свитъци, а на ръба му имаше малка бутилка, пълна с течност, за която Алтан нямаше съмнение, че е алкохол. Момчето се почувства неуверено — от чичо си Кобъл знаеше, че няма по-лош чиновник от такъв, който се затваря в кабинета си да пие.