Ели Визел — Нощта: Нощта #1
В памет на моите родители и на малката ми сестричка Ципора
Встъпление на автора към настоящото ново издание
Ако през целия си живот трябваше да напиша една-единствена книга, това би била именно тази. Така както миналото живее в настоящето, всичките ми книги след „Нощта“ по същество носят нейния отпечатък и това се отнася дори за тези, които разглеждат библейски, талмудически или хасидически теми: те не ще бъдат разбрани, ако не бъде прочетена тази книга.
Защо я написах?
За да не полудея или тъкмо обратното, за да полудея и по този начин да разбера огромната, ужасяваща лудост, която в миналото бе нахлула в историята и съзнанието на едно човечество, люшкащо се между силата на злото и страданието на неговите жертви?
Или пък за да завещая на хората думи и спомени като средство за по-успешно предотвратяването на повтарянето на историята с нейната неумолима склонност към насилие?
Или пък просто за да оставя следа от изпитанието, преживяно от мене на възраст, когато юношата познава смъртта и злото единствено от книгите?
Някои читатели ми казват, че ако съм оцелял, то е, за да напиша този текст. Не съм убеден в това. Не знам как оцелях; прекалено крехък и прекалено стеснителен, не сторих нищо, за да го постигна. Да кажем, че беше чудо? Не бих казал такова нещо. Ако небето можеше или искаше да стори чудо в моя полза, то би могло или би трябвало да направи същото и за други, по-достойни от мене. Следователно мога да благодаря единствено на случайността. Същевременно, след като съм оцелял, следва да осмисля своето оцеляване. Дали за да изтъкна този смисъл записах на хартия опита си, в който нищо нямаше смисъл?
В действителност, от дистанцията на времето, трябва да призная, че не знам, или по-скоро вече не знам какво съм искал да постигна с казаното от мен. Единствено разбирам, че без тази малка книжка животът ми на писател, или накратко животът ми, нямаше да бъде това, което е: живот на свидетеля, който се чувства морално и човешки задължен да попречи на врага да постигне посмъртна, сетна победа, като изличи престъпленията си от паметта на хората.
Там е работата, че днес, благодарение на автентичните документи, които достигат до нас от множество извори, е ясно: ако в началото на своето управление есесовците се опитваха да поставят основите на общество, в което евреите вече няма да съществуват, то накрая тяхната цел беше да оставят след себе си свят в руини, където евреите сякаш никога не са съществували. Ето защо в Русия, в Украйна, в Литва и Беларус, навсякъде, където Einsatzgruppen1 изпълняваха „окончателното решение [на еврейския въпрос]“, избивайки с картечници над един милион евреи, мъже, жени и деца, преди да ги хвърлят в огромни общи гробове, изкопани от самите осъдени, след това специални части изравяха труповете, за да ги изгорят на открито.
По този начин, за пръв път в историята, евреите, убивани двукратно, не можеха да бъдат погребани в гробища.
С други думи, войната, която Хитлер и сподвижниците му водеха с еврейския народ, беше насочена и срещу еврейската религия, еврейската култура, еврейската традиция, т.е. срещу еврейската памет.
Несъмнено в определен момент ми беше станало ясно, че тъй като историята един ден ще бъде съдена, аз трябва да свидетелствам за нейните жертви, ала не знаех откъде да започна. Имах много неща за разказване, но не и думи, с които да ги изрека. Осъзнал оскъдните средства, с които разполагам, виждах как езикът се превръща в препятствие. Трябваше да се измисли друг език. Предадено, покварено и извратено от неприятеля, как беше възможно да се реабилитира и очовечи словото? Гладът, жаждата, страхът, транспортирането, подборът, огънят и коминът: тези думи означават определени неща, но в онези времена те имаха съвсем друго значение. Пишейки на майчиния си език, който също бе умъртвен, аз се спирах на всяко изречение и си казвах: „Не, не е това“. Подхващах отначало. С други глаголи, други образи, други безмълвни сълзи. И отново не беше това. Но какво точно е „това“? Това, което се скрива, което се забулва, за да не бъде откраднато, узурпирано, профанирано. Съществуващите думи, почерпени от речника, ми се струваха слаби, бедни, бледи. Какви думи да използвам, за да разкажа за последното пътуване към неизвестното в запечатаните вагони? И откриването на един безумен и студен свят, в който беше човешко да си безчовечен, в който дисциплинираните и образовани мъже в униформа идваха да убиват, докато обърканите деца и изтощените старци пристигаха да умрат? И раздялата посред нощ сред пламъците, прекъсването на всички връзки, разпръсването на едно семейство, на цяла общност? И смъртта на едно хубаво и послушно еврейско момиченце със златисти коси и тъжна усмивка, убито заедно със своята майка в нощта на пристигането си? Как да си ги спомниш, без да ти трепне ръката и без да ти се пръсне сърцето?
1
Специални есесовски подразделения, отговорни за множество убийства на цивилни лица в завоюваните от германците територии и играещи основна роля в „окончателното решение на еврейския въпрос“. — Б.пр.