— Отивам веднага — каза баща ми. — Ще се върна възможно най-скоро. Ще ви доразкажа всичко. Изчакайте ме.
Бяхме готови да го чакаме с часове. Дворът заприлича на чакалня пред операционна зала. Очаквахме единствено вратата да се отвори отново, да се разтворят небесните порти. Към нас се присъединиха и други съседи, до които бе достигнала мълвата. Гледахме часовниците си. Времето минаваше твърде бавно. Какво ли можеше да означава едно толкова продължително заседание?
— Имам някакво лошо предчувствие — рече майка ми. — Този следобед видях нови лица в гетото. Двама германски офицери от Гестапо, струва ми се. Откакто сме тук, не се бе появявал нито един офицер…
Беше почти полунощ. Никой нямаше желание да се прибере и да си легне. Някои прескачаха до къщите си, за да проверят дали всичко е наред. Други се разотиваха по домовете си, но молеха да ги известим веднага щом баща ми се върне.
Най-сетне вратата се отвори и той се появи пребледнял. Всички тозчас го наобиколиха.
— Разказвайте! Кажете ни какво става? Кажете нещо…
В този миг бяхме толкова жадни да чуем утешителна дума, изречение, което да потвърди, че няма повод да се страхуваме, че събранието е било най-обикновено и банално, че са обсъждали социални и санитарни проблеми…
Но беше достатъчно да погледнем съкрушеното лице на баща ми, за да ни стане всичко ясно:
— Ужасна новина — промълви най-сетне той. — Депортация.
Гетото трябвало да бъде напълно ликвидирано. Отпътуването щяло да става улица по улица и започвало още утре.
Искахме да знаем всичко, да се запознаем с всички подробности. Новината ни зашемети, но държахме да изпием горчивата чаша до дъно.
— Къде ни водят?
Това било тайна. Тайна за всички, освен за един-единствен човек: президента на Еврейския съвет. Но той не поискал да каже, не можел да каже. Гестапо го било заплашило с разстрел, ако проговори.
Баща ми отбеляза с разтреперан глас:
— Носят се слухове, че ще бъдем депортирани някъде в Унгария, за да работим в тухларните. Изглежда, че основната причина е прекалената ни близост до фронта…
И след кратко мълчание добави:
— Всеки има право да вземе само личните си вещи. Раница, храна, малко дрехи. Нищо друго.
Отново се възцари тежко мълчание.
— Идете събудете съседите — рече баща ми. — Нека се приготвят…
Сенките край мен се надигнаха като от тежък сън. Разотидоха се безмълвно във всички посоки.
За миг останахме сами. Изведнъж Батя Рейх, роднина, който живееше у нас, влезе в стаята:
— Някой хлопа на закования прозорец, онзи, който гледа към улицата!
Едва след войната узнах кой беше похлопал. Един инспектор от унгарската полиция, приятел на баща ми. Беше ни казал преди устрояването ни в гетото: „Бъдете спокойни. Ако над вас надвисне заплаха, ще ви предупредя“. Ако тази вечер бе успял да разговаря с нас, навярно все още можехме да избягаме… Но когато успяхме да отворим прозореца, беше прекалено късно. Отвън нямаше никого.
Гетото се пробуди. Една след друга светлините светваха зад прозорците.
Влязох в дома на един приятел на баща ми. Събудих домакина, старец със сива брада и замечтани очи, прегърбен от дългите часове, прекарани над книгите.
— Събудете се, господине. Събудете се! Пригответе се за път. Ще бъдете експулсиран утре, вие и семейството ви, вие и всички евреи. Къде ли? Не ме питайте, господине, не ми задавайте въпроси. Един бог знае. В името на всичко свято, ставайте…
Той не разбираше нищо от това, което му казвах. Сигурно си мислеше, че съм си изгубил разсъдъка.
— Какво говориш? Да се подготвим за отпътуване? Какво отпътуване? Защо? Какво става? Да не си полудял?
Все още полусънен, той се вгледа в лицето ми, погледът му бе изпълнен с ужас, сякаш очакваше от мене да избухна в смях и най-сетне да му призная:
— Връщайте се в леглото. Спете. Сънувайте. Нищо не се е случило. Това беше само шега…
Гърлото ми беше пресъхнало и думите ми с мъка се изтръгваха от него, устните ми бяха парализирани. Нищо повече не можех да му кажа.
Тогава той разбра. Надигна се от постелята и започна да се облича автоматично. След това се доближи до леглото, където спеше съпругата му, и докосна челото ѝ с безкрайна нежност; тя разтвори клепачи и ми се стори, че на устните ѝ разцъфна усмивка. След това се отправи към леглата на двете си деца и рязко ги разбуди, изтръгвайки ги от сънищата им. Избягах оттам.
Времето течеше много бързо. Вече беше четири часа сутринта. Баща ми тичаше наляво-надясно, крайно изтощен, утешаваше приятели, отбиваше се до Еврейския съвет, за да провери дали междувременно постановлението не е отменено — до последния момент кълнът на вярата продължаваше да крее в сърцата ни.