Жените варяха яйца, печаха месо, приготвяха сладки, шиеха раници. Децата сновяха почти навсякъде, с наведени глави, чудеха се къде да се дянат, къде да намерят място, на което да не пречат на възрастните. Дворът ни се бе превърнал в същински панаир. Ценности, скъпи килими, сребърни свещници, молитвени книги, библии и други култови предмети бяха струпани на прашната земя, под чудно синьото небе, клети вещи, които сякаш никога не бяха принадлежали никому.
В осем часа сутринта умората натежа като разтопено олово във вените, крайниците и мозъка. Тъкмо се молех, когато внезапно от улицата прогърмяха викове. Бързо свалих филактериите8 и се завтекох към прозореца.
Унгарските жандарми бяха влезли в гетото и крещяха на съседната улица:
— Всички евреи да излязат! Размърдайте се!
Еврейските полицаи влизаха в къщите и казваха с разтреперан глас:
— Време е… Трябва да оставите всичко това…
Унгарските жандарми удряха с приклада на пушките си и палките си безразборно, без каквато и да е било причина, наляво и надясно, старци, жени, деца и недъгави.
Домовете се опразваха един след друг и улицата се изпълни с хора и вързопи. В десет часа всички обречени бяха навън. Жандармите направиха проверка един път, два пъти, двайсет пъти. Настана тежка жега. Потта се стичаше по лицата и телата.
Децата плачеха за вода.
За вода! Вода имаше съвсем наблизо, в къщите, в дворовете, но беше забранено да напускаме редиците.
— Мамо, вода, вода?
Еврейските полицаи от гетото успяваха скришом да отидат и да напълнят няколко стомни. Сестрите ми и аз им помагахме, с каквото можем: все още имахме право да се придвижваме свободно, тъй като бяхме записани за депортация с последния конвой.
Най-сетне в един часа на обяд сигналът за тръгване бе даден.
Настъпи радост, да, радост. Несъмнено хората си мислеха, че няма по-голямо адско мъчение от това да седиш на каменната настилка, сред вързопите, насред улицата, под палещото слънце. Струваше им се, че всичко друго е за предпочитане. Отправиха се на път, без да погледнат към опустелите улици, към празните и помръкнали домове, към градините, към надгробните камъни… На гърба си всеки носеше раница. В очите на всеки се четеше страдание и блестяха сълзи. Бавно и тромаво процесията напредваше към вратите на гетото.
И аз бях там, на тротоара, наблюдавах ги как минават, неспособен да помръдна. Ето го главния равин, превил гръб, с покрусено лице, понесъл бохча на гръб. Самото му присъствие сред експулсираните беше достатъчно да направи тази сцена нереална. Струваше ми се, че виждам откъсната страница от книга с приказки, от някой исторически роман, посветен на Вавилонския плен или пък на Испанската инквизиция.
Покрай мен преминаваха един след друг: учители, приятели, останалите, всички онези, от които се бях страхувал, всички онези, над които можех и да се посмея някой ден, всички онези, с които бях живял през годините. Вървяха съкрушени, помъкнали раниците и живота си, изоставили домашното огнище и детските си години, превити като бити кучета.
Отминаваха, без да ме погледнат. Навярно ми завиждаха.
Шествието се скри зад ъгъла. Още няколко крачки и щеше да излезе извън стените на гетото.
Улицата приличаше на изоставен набързо пазар. Човек можеше да открие какво ли не: куфари, кърпи, кожени чанти, ножове, чинии, банкноти, документи, пожълтели портрети. Всички тези неща, което за момент хората са мислили да отнесат със себе си, но в крайна сметка са ги зарязали. Тези неща бяха изгубили напълно стойността си.
Стаите зееха навсякъде. Отворените врати и прозорци отвеждаха към пустотата. Всичко беше на всички. Не принадлежеше вече на никого. Всеки можеше да си вземе каквото поиска. Отворен гроб.
Грееше лятно слънце.
Бяхме прекарали деня, без да сложим залък в устата си. Но не бяхме никак гладни. Бяхме изтощени.
Баща ми беше придружавал депортираните до вратите на гетото. Преди това ги бяха накарали да минат през голямата синагога, където бяха щателно претърсвани, за да се провери дали не носеха в себе си злато, сребро или други ценни предмети. Не се беше минало без нервни пристъпи и удари с палки.
— Кога е нашият ред? — попитах баща си.
— Вдругиден. Освен ако… освен ако нещата се наредят. По силата на някакво чудо навярно…
Къде отвеждаха хората? Все още ли не беше известно? Не, тайната беше добре пазена.
8
Елементи от молитвената юдейска дреха, представляващи две боядисани в черно кутийки от кожа на кашерно животно, съдържащи пасажи от Тората, на писани върху пергамент. — Б.пр.