Нощта беше паднала. Легнахме си рано. Баща ни беше казал:
— Спете спокойно, деца мои. Ще бъде едва вдругиден, във вторник.
Понеделникът отмина като лятно облаче, като сън в ранните утринни часове.
Улисани в подготовката на раници, печенето на хляб и сухари, не мислехме за нищо. Присъдата беше произнесена.
Вечерта мама ни накара да си легнем много рано, за да имаме сили, както ни каза самата тя. Последна нощ у дома.
На зазоряване бях вече на крак. Искаше ми се да имам време да се помоля, преди да ни експулсират.
Баща ми се беше събудил преди всички нас, за да узнае няма ли някакви новини. Беше се върнал към осем часа. Имаше една добра новина: не днес щяхме да напуснем града. Трябваше единствено да се преместим в малкото гето. Там трябваше да чакаме последния транспорт. Щяхме да заминем последни.
В девет часа сутринта неделните сцени се повториха. Въоръжени с палки жандарми крещяха: „Всички евреи да излязат навън!“.
Бяхме готови. Излязох пръв. Не исках да виждам лицата на родителите си. Не исках да избухвам в ридания. Останахме седнали в средата на улицата също като всички останали завчера. Напичаше същото адско слънце. Измъчваше ни същата жажда. Но вече нямаше кой да ни донесе вода.
Гледах нашата къща, където прекарах години в търсене на моя Бог, постех, за да ускоря идването на Месията, представях си какъв ще бъде животът ми. Никак не бях тъжен. Не мислех за нищо.
— Станете! Преброяване!
Изправихме се. Преброиха ни. Седнахме. Пак се изправихме. И отново на земята. До безкрай. Очаквахме с нетърпение да ни отведат. Какво чакаха? Най-сетне дойде заповед: „Напред!“.
Баща ми плачеше. За пръв път го виждах да плаче. Никога не си бях представял, че е способен на това. Мама вървеше с каменно лице, безмълвна и замислена. Гледах малката си сестричка Ципора, с прилежно сресаните ѝ руси коси и червено палтенце под ръка: малко седемгодишно момиченце. На гърба си носеше раница, която беше прекалено тежка за нея, но стискаше зъби: вече знаеше, че е безсмислено да се оплаква. Жандармите удряха безразборно с палките: „По-бързо!“. Вече изнемогвах. Пътят едва беше започнал, а аз се чувствах толкова слаб…
— По-бързо! По-бързо! Напред, ленивци! — крещяха унгарските жандарми.
Именно в този миг започнах да ги мразя и днес омразата ми е единственото нещо, което все още ни свързва. Те бяха първите ни потисници. Те бяха първите лица на ада и смъртта.
Заповядаха ни да тичаме. И ние се затичахме. Кой би повярвал, че в нас са останали все още сили? Зад прозорците, зад спуснатите им капаци нашите съграждани ни наблюдаваха как преминаваме.
Най-сетне стигнахме дестинацията. Хвърлихме раниците на земята и подхванахме в един глас:
— Боже, Царю вселенски, смили се над нас в Твоето велико милосърдие…
Малкото гето. Само преди три дни тук все още бяха живели хора. Хора, на които бяха принадлежали вещите, с които ние сега си служехме. Те бяха експулсирани. Ние вече съвсем ги бяхме забравили.
Бъркотията беше още по-голяма, отколкото в голямото гето. Навярно жителите бяха прогонени набързо. Обиколих стаите, обитавани от семейството на моя чичо. На масата имаше чиния с недоизядена супа. Тестото чакаше да бъде метнато във фурната. Книгите бяха разпилени по пода. Навярно чичо ми е мислил да ги вземе със себе си?
Настанихме се. (Какъв израз!) Отидох да потърся дърва, за да напалят сестрите ми огън. Въпреки умората си мама се залови да приготви ядене.
— Трябва да се държим, да се държим — повтаряше тя.
Настроението на хората не беше толкова лошо: вече започваха да свикват с положението. На улицата се дочуваха дори оптимистични разсъждения. Говореше се, че швабите няма да сколасат да ни експулсират… Що се отнася до вече депортираните, уви, няма какво да се направи. Но нас вероятно ще ни оставят да водим тук мизерен живот до края на войната.
Гетото не беше охранявано. Всеки можеше свободно да влиза и излиза от него. Бившата ни прислужничка Мария беше дошла да ни види. Тя ни умоляваше с горещи сълзи да я последваме на село, където ни бе подготвила сигурно скривалище. Баща ми не искаше и да чуе за това. Той се обърна към мен и двете ми по-големи сестри:
— Ако искате, отидете. Аз ще остана тук с мама и малката…
Разбира се, ние отказахме да се разделим.
Нощ. Никой не се молеше нощта да мине бързо. Звездите бяха само искрици от буйния огън, който ни изгаряше. Ако някой ден този огън стихне, в небето не би имало вече нищо друго, освен угаснали звезди — мъртви очи.
Нямаше какво друго да сторим, освен да си легнем в леглата, леглата на отсъстващите. Да си починем, да съберем сили.