На утрото нямаше и помен от тази тъга. Струваше ни се, че сме на почивка. Казвахме си:
— Кой знае, може би ни депортират за наше добро. Фронтът не е толкова далече, скоро ще се чуват оръдията. Тогава ще евакуират и гражданското население…
— Сигурно се опасяват да не станем партизани…
— Според мене цялата тази работа с депортацията е един голям фарс. Ама да, не се смейте. Швабите просто искат да заграбят скъпоценностите ни. Впрочем те знаят, че всичко е закопано и че ще трябва да го изкопаят: по-лесно е, когато собствениците са на почивка…
На почивка!
С тези оптимистични разговори, в които никой не вярваше, времето минаваше по-бързо. Няколкото дни, които преживяхме тук, бяха приятни и спокойни. Взаимоотношенията между хората бяха съвсем приятелски. Вече нямаше богаташи, нотабили, „важни клечки“, а единствено осъдени с една и съща, все още неизвестна присъда.
За нашето експулсиране беше избрана съботата, почивен ден.
Предната вечер участвахме в традиционната петъчна трапеза. Изрекохме обичайните благословии над хляба и виното и изядохме храната, без да продумаме. Чувствахме, че за последен път сме заедно около семейната трапеза. Прекарах нощта, прехвърляйки спомени и мисли, не успях да заспя.
На сутринта бяхме на улицата, готови за отпътуване. Този път нямаше унгарски жандарми. Беше постигнато споразумение с Еврейския съвет, който сам щеше да организира всичко необходимо.
Конвоят ни се отправи към голямата синагога. Градът изглеждаше пуст. Но зад кепенците на прозорците нашите довчерашни приятели навярно очакваха сгодния момент да разграбят къщите ни.
Синагогата приличаше на голяма железопътна гара: багажи и сълзи. Олтарът беше счупен, килимите — изтръгнати, стените — оголени. Бяхме толкова многобройни, че едва успявахме да си поемем дъх. Прекарахме тук ужасяващи двайсет и четири часа. Мъжете стояха в долната част, а жените на първия етаж. Беше събота: човек би казал, че сме се събрали за службата. Но като не можеха да излязат, хората ходеха по нужда в един ъгъл.
На другия ден сутринта вървяхме към гарата, където ни очакваха конвоите с вагони за добитък. Унгарските жандарми ни наредиха да се качваме по осемдесет души във вагон. Оставиха ни малко хляб и няколко ведра с вода. Провериха решетките на прозорците на вагоните, за да се убедят в тяхната надеждност. Сетне вагоните бяха запечатани. Във всеки вагон беше назначен отговорник: ако някой избягаше, отговорникът щеше да бъде разстрелян.
На перона, ухилени до ушите, се разхождаха двама офицери от Гестапо. Като цяло работата бе добре свършена.
Продължително изсвирване прониза въздуха. Колелата заскърцаха. Потеглихме.
Глава втора
Не можеше да става и дума да полегнем, нито дори да седнем всички. Решихме да се редуваме да седим. Щастливци бяха онези, които се оказаха до прозореца и можеха да наблюдават цветния пейзаж.
В края на втория ден от пътуването започна да ни измъчва жажда. След това жегата стана непоносима.
Освободени от всякакви социални ограничения, младежите се отдаваха открито на своите инстинкти и под закрилата на нощта се докосваха откровено пред нас, без да ги е грижа за нищо, сякаш бяха сами в света. А останалите се преструваха, че не забелязват нищо.
Все още имахме провизии. Но нито веднъж не се нахранихме до насита. Пестяхме, основният ни принцип беше да заделяме за утрешния ден. Той можеше да бъде още по-ужасен.
Влакът спря в Кашау9, малък град на чехословашката граница.
Тогава разбрахме, че няма да останем в Унгария. Прогледнахме, но прекалено късно.
Вратата на вагона се плъзна. Появи се немски офицер, придружен от унгарски лейтенант, който щеше да преведе думите му:
— От този момент насетне преминавате под разпореждането на Германската армия. Онзи, който все още носи в себе си злато, сребро, часовници, трябва да ги предаде начаса. У когото открием нещо по-късно, ще бъде разстрелян на място. Второ: този, който се чувства болен, може да премине в болничния вагон. Това е всичко.
Унгарският лейтенант мина сред нас с кошница и събра последните ценности на онези, които вече не искаха да усещат горчивия вкус на страха.
— Във вагона сте осемдесет души — добави германският офицер. — Ако някой липсва, ще бъдете разстреляни всички, като кучета…
Двамата изчезнаха. Вратите се затвориха отново. Бяхме попаднали в капан, от който нямаше мърдане. Вратите бяха заковани, обратният път — окончателно отрязан. Светът беше един херметически затворен вагон.