Вътрешният ни барометър рязко наклони стрелката си към надеждата. Това беше внезапно освобождение от всичките страхове през предходните нощи. Благодарихме на Бога.
Госпожа Шехтер стоеше в своя ъгъл, свита, няма, безразлична към всеобщата увереност. Малкият ѝ син я милваше по ръката.
Мракът почваше да изпълва вагона. Заехме се да доядем последните си запаси. В десет часа всеки потърси удобно положение, за да подремне малко, и скоро всички заспаха. И изведнъж:
— Огънят! Пожарът! Погледнете там!
Събудили се рязко, ние се завтекохме към прозореца. Бяхме ѝ повярвали и този път, макар и само за миг. Но навън нямаше нищо, освен тъмна нощ. Засрамени се върнахме по местата си, все още изпълнени със страх, пряко волята си. Тъй като тя продължаваше да вие, отново започнахме да я удряме и с големи усилия я накарахме да млъкне.
Отговорникът на вагона повика един германски офицер, който се разхождаше по перона, и го помоли болната ни спътница да бъде преместена в болничния вагон.
— Търпение! — отговори онзи. — Търпение. Скоро ще я преместят.
Към единайсет часа влакът потегли отново. Завтекохме се към прозорците. Конвоят бавно напредваше. Четвърт час по-късно той забави ход. През прозорците забелязахме ограждения от бодлива тел. Разбрахме, че това навярно е лагерът.
Бяхме забравили за съществуването на госпожа Шехтер. Внезапно чухме страховит вик:
— Евреи, вижте! Вижте огъня! Пламъците вижте!
И тъй като влакът беше спрял, този път ние съзряхме пламъци, бълвани от един висок комин в черното небе.
Госпожа Шехтер бе млъкнала от само себе си. Отново беше станала няма, безразлична и с отсъстващ вид и се беше свила обратно в ъгъла си.
Гледахме пламъците в нощта. Във въздуха се носеше отвратителна миризма. Внезапно вратите на вагона се отвориха. Любопитни персонажи, облечени в раирани куртки и черни панталони, наскачаха вътре. В ръцете си държаха електрически фенери и палки. Започнаха да удрят наляво и надясно още преди да изкрещят:
— Всички да слизат! Оставете всичко във вагона! Бързо!
Наскачахме навън. Хвърлих последен поглед към госпожа Шехтер. Малкото ѝ момченце я държеше за ръката.
Пред нас се виеха пламъците. Във въздуха се носеше миризмата на изгоряла плът. Сигурно беше около полунощ. Бяхме пристигнали. В Биркенау.
Глава трета
Скъпите за нас вещи, които бяхме донесли чак дотук, останаха във вагона, а заедно с тях в крайна сметка и нашите илюзии.
На всеки два метра стоеше по един есесовец с картечница, насочена срещу ни. Хванати ръка за ръка, ние следвахме тълпата.
Пресрещна ни есесовски унтерофицер с картечница в ръка. Той заповяда:
— Мъжете наляво! Жените надясно!
Скъпите за нас вещи, които бяхме донесли чак дотук, останаха във вагона, а заедно с тях в крайна сметка и нашите илюзии.
Четири думи, изречени спокойно, равнодушно, без емоция. Четири кратки, прости думи. Именно това беше моментът, в който се разделих с мама. Нямах време да се опомня, когато вече усещах колко силно баща ми ме стискаше за ръката: останахме сами. За части от секундата успях да зърна как мама и сестрите ми се отправиха надясно. Ципора държеше мама за ръка. Видях ги да се отдалечават; майка ми милваше русите коси на сестричката ми, сякаш за да я предпази, а аз продължавах да вървя с татко, с мъжете. И дори не подозирах, че на това място, в този миг се разделях с мама и Ципора завинаги. Продължих да вървя. Татко ме държеше за ръката.
Зад мен един старец рухна на земята. Есесовецът, който бе близо до него, вече прибираше пистолета си обратно в кобура.
Вкопчих ръка в ръката на баща ми. Единствената ми мисъл беше да не го изгубя. Да не остана сам.
Есесовските офицери разпоредиха:
— В редици по петима!
Настана блъсканица. Трябваше непременно да останем заедно.
— Хей, хлапе, на колко си години?
Питаше ме един от затворниците. Не видях лицето му, но гласът му беше приглушен и припрян.
— На петнайсет съм.
— Не. На осемнайсет си.
— Не, не съм — настоях аз. — На петнайсет съм.
— Идиот такъв, слушай аз какво ти казвам.
След това попита баща ми, който отвърна:
— На петдесет.
Още по-ядосан, човекът рече:
— Не, не на петдесет. На четиресет. Разбирате ли? На осемнайсет и на четиресет.
След това изчезна в мрака на нощта. Появи се друг, бълващ ругатни затворник:
— Защо сте дошли, кучи синове? А, защо?
Някой се осмели да му отговори:
— А вие как мислите? Заради наше собствено удоволствие? Сами сме си го пожелали?