Още малко и другият щеше да го убие:
— Мълчи, свиня такава, или ще те оставя на място! По-добре да се бяхте обесили там, където сте си били, отколкото да идвате тук. Не знаете ли какво става в Аушвиц? Не ви ли е известно? И то през 1944 година?
Не, не знаехме. Никой не ни беше казал. Не вярвахме на ушите си. Тонът на затворника ставаше все по-груб:
— Виждате ли оня комин? Виждате ли го? Пламъците виждате ли ги? (Да, виждахме пламъците.) Там, там ще ви отведат. Там е вашият гроб. Още ли не сте го разбрали? Кучи синове, нищичко ли не разбирате? Ще ви изгорят! Ще ви кремират! Ще ви превърнат в пепел!
Гневът му ставаше истеричен. Стояхме неподвижно, вцепенени. Всичко това не беше ли само някакъв кошмар? Невъобразим кошмар?
Тук-там дочух шепот:
— Трябва да направим нещо. Не бива да се оставяме да ни убият, да вървим като добитък към кланицата. Трябва да се разбунтуваме.
Сред нас имаше няколко храбри момци. Те носеха в себе си ками и подстрекаваха спътниците си да се нахвърлят върху въоръжените пазачи. Един младеж каза:
— Нека светът узнае за съществуването на Аушвиц. Нека разберат всички, които все още могат да се спасят…
Но по-възрастните умоляваха децата си да не вършат глупости:
— Не трябва да губим надежда дори когато мечът е надвиснал над главите ни. Така са ни учили нашите мъдреци.
Вятърът на бунта стихна. Продължихме да вървим, докато стигнахме плаца. В центъра му стоеше доктор Менгеле, прочутият доктор Менгеле (типичен есесовски офицер с жестоко лице, нелишено от интелигентност, и монокъл): в компанията на други офицери, с диригентска палка в ръка. Палката се движеше, без да трепне, ту надясно, ту наляво.
Аз вече стоях пред него:
— Възраст? — попита той с тон, който се опитваше да мине за бащин.
— Осемнайсет години — гласът ми трепереше.
— В добро здраве?
— Да.
— Професия?
Дали да не кажа, че съм студент?
— Земеделец — чух се да произнасям.
Този разговор бе траял само няколко секунди. Но ми се струваше, че беше продължил цяла вечност.
Палката посочи наляво. Направих половин крачка напред. Искаше ми се най-напред да видя накъде щяха да отведат баща ми. Ако го отведяха надясно, щях да го последвам.
Палката отново посочи наляво. Камък ми падна от сърцето.
Ние все още не знаехме в коя посока бе по-добре, надясно или наляво, не знаехме кой път отвежда на каторга и кой към крематориума. При все това се чувствах щастлив: бях до баща си. Шествието ни продължаваше бавно да напредва.
Към нас се приближи друг затворник:
— Доволни ли сте?
— Да — отвърна някой.
— Нещастници, отивате в крематориума.
Изглежда, казваше истината. Недалеч от нас имаше ров, от който излизаха гигантски пламъци. Горяха нещо там. Един камион се приближи до изкопа и изсипа товара си: това бяха дечица. Бебета! Да, видях го, с очите си го видях… Дечица в пламъците. (Учудващо ли е, че оттогава изгубих съня си?)
Ето значи къде отивахме. Малко по-далече имаше втори ров, по-голям, за възрастните.
Ощипах се по лицето. Бях ли все още жив? Бях ли буден? Не можех да повярвам на очите си. Как беше възможно да горят хора, деца и светът да си мълчи? Не, всичко това не можеше да бъде истина. Кошмар… Скоро щях да се събудя стреснат, с разтуптяно сърце, и да се озова отново в детската си стая, сред книгите…
Гласът на баща ми ме изтръгна от мислите ми:
— Жалко… Жалко, че не отиде с майка си… Видях много деца на твоята възраст, които тръгнаха с майките си…
Гласът му беше страшно тъжен. Разбрах, че той не искаше да види това, което щяха да ми причинят. Не искаше да вижда как изгарят единствения му син.
Студена пот покриваше челото му. Но му отвърнах как не съм вярвал, че в наше време горят хора, че човечеството никога не би простило…
— Човечеството? Човечеството не го е грижа за нас. Днес всичко е позволено. Всичко е възможно, дори пещите за кремация… — Гласът му секна.
— Татко, ако е така, не искам повече да чакам. Ще отида към електрическите мрежи. Това е за предпочитане пред часовете агония сред пламъците.
Той не ми отговори. Плачеше. Цялото му тяло се тресеше. Около нас всички плачеха. Някой почна да рецитира Кадиша, молитвата за мъртвите. Не знам дали в дългата история на еврейския народ някога преди се бе случвало живи хора да произнасят заупокойна молитва за самите себе си.
— Yitgadal veyitkadach chme raba… Да се слави и свети Името Му… — шепнеше баща ми.
За първи път почувствах как в мене се надигна бунт. Защо трябваше да се слави и свети Името Му? Вечният, Царят на вселената, Всемогъщият и Страховитият си мълчеше, за какво да съм Му благодарен?