Продължавахме да вървим. Полека-лека се приближавахме към рова, от който се разнасяше адска топлина. Оставаха ни двайсетина стъпки. Ако исках да се самоубия, сега беше моментът. Колоната ни трябваше да направи още петнайсетина стъпки. Хапех устни, за да не чуе татко, че зъбите ми тракаха. Още десет крачки. Осем. Седем. Вървяхме бавно, сякаш след катафалката на собственото си погребение. Още четири стъпки. Три стъпки. Сега току до нас се откри ровът с неговите пламъци. Събирах сетни сили, за да изскоча от редицата и да се хвърля върху бодливата тел. В дъното на душата си се сбогувах с баща си, с целия свят и неволно думите сами дойдоха и се отрониха от устните ми: Yitgadal veyitkadach chme raba… Да се слави и свети Името Му… Сърцето ми биеше до пръсване. Ето. Намирах се пред ангела на смъртта…
Но не. На две крачки от рова ни заповядаха да завием наляво и ни накараха да влезем в една барака.
Стисках силно ръката на баща си. Той ми каза:
— Спомняш ли си за госпожа Шехтер във влака?
Никога не ще забравя онази нощ, първата нощ в лагера, която превърна живота ми в дълга нощ, скрепена със седем печата.
Никога не ще забравя онзи дим.
Никога не ще забравя личицата на дечицата, чиито тела видях да се превръщат в кълбета дим под нямото небе.
Никога не ще забравя пламъците, погълнали завинаги вярата ми.
Никога не ще забравя нощната тишина, която завинаги ме лиши от желанието за живот.
Никога не ще забравя миговете, погубили моя Бог, моята душа; и опустошените ми мечти.
Никога не ще забравя това, дори да ми бе съдено да живея колкото самия Бог. Никога.
Бараката, в която ни вкараха, беше много дълга. На покрива имаше няколко синкави прозорчета. Навярно така изглежда преддверието на Ада. Толкова обезумели хора, толкова крясъци, такава животинска жестокост.
Посрещнаха ни дузини затворници с палки в ръка, те ни заудряха безразборно, навсякъде, без никаква причина. Засипаха ни със заповеди: „Събличайте се голи! Бързо! Raus! Вземете само колана и обувките си в ръка…“.
Трябваше да хвърлим дрехите си в дъното на бараката. Там вече имаше цяла купчина. Съвсем нови и стари костюми, разкъсани палта, дрипи. Постигнахме истинско равенство — равенство в голотата. Треперехме от студ.
Неколцина есесовски офицери обикаляха из помещението и търсеха яки мъже. Ако силата беше така ценена, може би трябваше да се постараем да изглеждаме по-силни? Баща ми мислеше обратното. По-добре беше да не се набиваме на очи. Да споделим съдбата на мнозинството. (По-късно щяхме да узнаем, че постъпихме правилно. Подбраните в този ден щяха да бъдат включени в Sonder-Kommando, бригадата, която обслужваше крематориумите.) Бела Кац — синът на един едър търговец от моя град — беше пристигнал в Биркенау с първия конвой седмица преди нас. Узнал за нашето пристигане, той успя да ни съобщи, че избран заради физическата си сила, собственоръчно е трябвало да вкара тялото на баща си в пещта за крематориума.
Ударите продължаваха да се сипят:
— Всички на бръснар!
С колана и обувки в ръка ме завлякоха към бръснарите. Изтъпените им машинки за подстригване изтръгваха кичури коса, премахваха всяко косъмче по тялото. В главата ми се въртеше една-единствена мисъл: да не се отдалечавам от баща си.
Освободили се от ръцете на бръснарите, ние се залутахме из тълпата, срещнахме приятели и познати. Тези срещи ни изпълваха с радост — да, с радост: „Слава на Бога! Жив си още!“.
Но други плачеха. Възползваха се от останалите им сили, за да поплачат. Защо се бяха оставили да стигнат дотук? Защо не бяха умрели в постелята си? Гласовете им се давеха в ридания.
Внезапно някой се хвърли на шията ми и ме разцелува: Ехил, братът на сигетския равин. Плачеше с горещи сълзи. Помислих си, че плаче от радост, задето все още е жив.
— Не плачи, Ехил — казах му аз. — Жалко за останалите…
— Да не плача? Стоим на прага на смъртта. Скоро ще го прекрачим… Разбираш ли? Ще идем там, вътре. Как да не плача?
През синкавите прозорчета на покрива наблюдавах постепенното разсейване на нощта. Бях престанал да се страхувам. Освен това ме налегна нечовешка умора.
Отсъстващите дори вече не занимаваха мислите ни. Все още ги споменавахме: „Кой знае какво е станало с тях?“, но слабо се вълнувахме от съдбата им. Бяхме неспособни да мислим за каквото и да било. Сетивата ни бяха притъпени, всичко чезнеше в някаква мъгла. Не бяхме способни да се съсредоточим. Инстинктът за самосъхранение и самозащита, самолюбието — всичко бе изчезнало. В един върховен момент на просветление ми се стори, че сме прокълнати души, скитащи в света на небитието, души, обречени да блуждаят в пространствата до края на човешкия род в търсене на изкупление, в опит да намерят забрава — без надежда някога да я открият.