Към пет часа сутринта ни изгониха от бараката. Капотата10 ни заудряха отново, но бях престанал да усещам болката от ударите.
Обгърна ни леден вятър. Бяхме голи, с колани и обувки в ръце. Заповядаха ни: „Бегом марш!“. И ние хукнахме. След няколко минути стигнахме до друга барака.
При вратата имаше варел с керосин. Дезинфекция. Всеки се топва вътре. Следва горещ душ. И всичко набързо. Излизайки изпод струята, ни погваха веднага навън. Отново тичане. Друга барака: складът. Много дълги маси. Планини от дрехи на каторжници. Тичаме. На минаване ни хвърлят панталони, куртка, риза и чорапи.
Само за няколко секунди вече не бяхме хора. Ако ситуацията не беше трагична, навярно щяхме да избухнем в смях. Какви странни и смешни дрехи! Меир Кац, огромен мъж, беше получил детски панталон, а Щерн — нисък и слаб човечец, куртка, в която цял потъваше. Скоро пристъпихме към наложителните размени.
Погледнах към баща си. Колко се беше променил! Очите му бяха помътнели. Искаше ми се да му кажа нещо, но не знаех какво.
Нощта си бе отишла напълно. На небето грееше Зорницата. Аз също се бях превърнал в друг човек. Ученикът, изучаващ Талмуда, детето, което бях, бе изгоряло в пламъците. Единственото, по което си приличахме с него, беше външната обвивка. Черен пламък бе проникнал в душата ми и я беше опустошил.
Толкова събития се бяха случили за няколко часа, че бях изгубил напълно представа за времето. Кога бяхме напуснали домовете си? Ами гетото? А влака? Минала беше само седмица? Или една нощ — една-единствена нощ?
От колко време стояхме така на ледения вятър? Час? Само един час? Шейсет минути?
Навярно това бе сън.
Недалеч от нас работеха затворници. Едни копаеха дупки, други пренасяха пясък. Никой от тях не ни поглеждаше. Бяхме изсъхнали дървета насред пустиня. Зад гърба ми хората разговаряха. Нямах никакво желание да ги слушам, да разбера кой говореше или за какво. Никой не се осмеляваше да повиши глас, въпреки че нямаше пазач наблизо. Хората шепнеха. Навярно заради гъстия пушек, който тровеше въздуха и те хващаше за гърлото…
Вкараха ни в друга барака, в лагера на циганите. В редица по петима души.
— Повече никой да не мърда!
Тук нямаше под. Само покрив и четири стени. Краката ни затъваха в калта.
Отново започна чакането. Заспах прав. Мечтаех за легло, за милувката на мама. Събудих се: бях прав, с крака, затънали в калта. Някои рухваха и лягаха на земята.
Други им крещяха:
— Да не сте полудели? Казаха ни да стоим прави. Беда ли искате да ни навлечете?
Като че ли всичките беди на света вече не се бяха посипали върху главите ни. Полека-лека всички насядахме в калта. Но трябваше светкавично да се изправяме на крака всеки път, щом влезеше някой капо, за да провери дали някой не носи чифт нови обувки. Трябваше да му ги дадем. Безполезно беше да се съпротивляваме: следваше порой от удари и в крайна сметка човекът се прощаваше с обувките си.
Аз самият имах нови обувки. Но тъй като бяха покрити с дебел пласт кал, никой не ги беше забелязал. Съответно поблагодарих и благослових Бог, задето беше създал калта в своя безкраен и чуден свят.
Внезапно настъпи тягостно мълчание. Беше влязъл един есесовски офицер, а заедно с него и дъхът на ангела на смъртта. Погледите ни се съсредоточиха върху пълните му устни. Застанал в средата на бараката, той се обърна към нас:
— Намирате се в концентрационен лагер. В Аушвиц…
Пауза. Наблюдаваше ефекта, който бяха произвели думите му. И до днес лицето му е запечатано в паметта ми. Едър мъж, около трийсетгодишен, с изписано чело и зеници на престъпник. Гледаше ни като глутница прокажени кучета, вкопчили се в живота.
— Запомнете това — продължи той. — Помнете го постоянно, запечатайте го в паметта си. Вие сте в Аушвиц. А Аушвиц не е санаториум. Това е концентрационен лагер. Тук трябва да работите. Ако не отидете право в пещта. В крематориума. Или работа, или в пещта — изборът е във ваши ръце.
Вече бяхме преживели много през тази нощ, мислехме си, че нищо не може да ни уплаши. Но тези сухи думи ни накараха да потръпнем. „Пещта“ в речта му не беше дума, лишена от съдържание: носеше се из въздуха, примесваше се с дима. Това беше навярно единствената дума с реален смисъл тук. Той излезе от бараката. Нахлуха капотата и се разкрещяха:
10
Капо (съкр. от