— Всички специалисти — шлосери, дърводелци, електротехници и часовникари — крачка напред!
Преместиха останалите в друга барака, този път каменна. Разрешено бе да седнем. Надзираваше ни един депортиран циганин.
Внезапно баща ми се преви от колики. Той се изправи и тръгна към циганина, помоли го учтиво на немски:
— Извинете… Можете ли да ми кажете къде са тоалетните?
Циганинът го изгледа продължително от главата до петите. Като че ли искаше да се увери, че мъжът, обърнал се към него, е същество от плът и кръв, живо същество, притежаващо тяло и корем. После, сякаш внезапно пробудил се от летаргичен сън, зашлеви такава плесница на баща ми, че той рухна на земята и се върна на мястото си на четири крака.
Не помръднах. Какво се беше случило с мене? Току-що удариха баща ми пред очите ми, а аз дори не трепнах. Бях видял и си бях замълчал. Вчера щях да впия нокти в плътта на този престъпник. Толкова ли се бях променил? Така бързо? Сега започнаха да ме измъчват угризения. Мислех си единствено, че никога няма да си го простя. Баща ми навярно беше усетил, защото ми прошепна в ухото: „Не ме боли“. На бузата му все още личеше червеният отпечатък от ръката.
— Всички навън!
Дузина цигани дойдоха и се присъединиха към нашия надзирател. Около мен засвистяха палки и камшици. Краката ми сами ме понесоха. Опитвах се да се прикрия от ударите зад останалите. Грееше пролетно слънце.
— В редици по петима!
Затворниците, които бях видях сутринта, работеха до нас. До тях нямаше пазачи, единствено сянката на комина… Замаян от слънчевите лъчи и мечтите си, усетих, че някой ме дръпна за ръкава. Беше татко: „Върви, момчето ми“.
Вървяхме. Вратите се отваряха и затваряха. Продължавахме да вървим сред електрифицираните огради от бодлива тел. На всяка крачка — бяла табела с черен череп на смъртта, който се взираше в нас. Надпис: „Внимание! Опасно за живота“. Горчива подигравка: та нима тук въобще съществуваше място, на което животът да не е в опасност?
Циганите се бяха спрели пред една барака. Замениха ги есесовци, които ни обградиха. Револвери, картечници, полицейски кучета.
Походът бе траял половин час. Огледах се наоколо и забелязах, че оградите от бодлива тел бяха зад гърбовете ни. Бяхме излезли от лагера.
Беше хубав майски ден. Из въздуха се носеха пролетни ухания. Слънцето клонеше на запад.
Но едва тръгнали, след малко зърнахме друг лагер. Желязна врата, над която имаше надпис: „Трудът освобождава!“.
Аушвиц.
Първото ми впечатление: беше по-добре от Биркенау. Бетонни сгради на два етажа вместо дървените бараки. Тук-там имаше градинки. Отведоха ни до един от тези „блокове“. Насядали на земята около вратата, отново зачакахме. От време на време разпореждаха някой от нас да влезе. Това бяха душовете, задължителна формалност при влизането във всички тези лагери. Дори да се налагаше по няколко пъти на ден да се отива от единия до другия лагер, всеки път трябваше да се минава през душовете.
Излезли изпод топлата вода, ни оставяха да треперим от студ в нощта. Дрехите бяха останали в блока и ни бяха обещали нови.
Около полунощ ни заповядаха да тичаме.
— По-бързо! — крещяха пазачите. — Колкото по-бързо тичате, толкова по-скоро ще си легнете.
След няколко минути лудешки бяг стигнахме до нов блок. Тук ни очакваше отговорникът. Беше млад поляк, който ни се усмихваше. Заговори ни и въпреки умората ние го слушахме търпеливо:
— Другари, намирате се в концентрационния лагер Аушвиц. Очаква ви дълъг път, изпълнен със страдания. Но не губете кураж. Вече сте преминали през най-голямата опасност: подбора. Е, хайде сега, съберете сили и не губете надежда. Всички ще дочакаме деня на освобождението. Вярвайте в силата на живота, вярвайте докрай. Гонете отчаянието и ще отдалечите от себе си смъртта. Адът не трае вечно… А сега ще ви помоля, или по-скоро ще ви дам съвет: нека между вас се възцари приятелство. Ние всички сме братя и споделяме една и съща участ. Над главите ни се носи един и същ дим. Помагайте си едни на други. Това е единственият начин да оцелеете. Но стига приказки, вие сте уморени. Чуйте — намирате се в блок 17; аз съм отговорникът за реда тук; всеки може да дойде при мен, за да се оплаче от някого. Това е всичко. Вървете да спите. По двама в едно легло. Лека нощ.
Първите човешки думи.
Веднага щом се добрахме до наровете, ни обори тежък сън.
На другия ден сутринта „старите кучета“ не проявиха към нас жестокост. Отидохме до умивалниците. Раздадоха ни нови дрехи. Донесоха ни черно кафе.