Дълбоко в мене свидетелят осъзнаваше, както все още понякога осъзнава, че свидетелството му няма да бъде прието. Единствено онези, които са били в Аушвиц, са наясно какво беше там. Останалите не ще го узнаят никога.
Но поне ще разберат ли?
Ще могат ли да разберат онези, за които човешки, благороден и неотменен дълг е защитата на слабите, лекуването на болните, обичта към децата, уважението и изискването на уважение към мъдростта на старците, да, ще успеят ли да разберат те как в този проклет свят господарите с ожесточение измъчваха слабите, убиваха болните, избиваха децата и старците?
Дали това не е защото свидетелят се изразява много зле?
Причината е друга. Няма да разберете не заради непохватността и бедния език на разказвача, а защото няма да разберете, че се изразява толкова оскъдно.
И все пак в дъното на душата си той съзнаваше, че в тази ситуация е недопустимо да си мълчиш, колкото и да е трудно и дори невъзможно да говориш.
Следователно трябваше да упорства. И да говори без думи. И да се опита да се довери на мълчанието, което ги обитава, обгръща и надхвърля. И всичко това с чувството, че една шепа пепел там, в Биркенау, тежи повече от всички разкази за това проклето място. Защото, въпреки всичките ми усилия да изкажа невъзможното за казване, „все не е това“.
Дали пък поради тази причина ръкописът, написан на идиш под заглавие „И светът мълчеше“, най-напред преведен на френски, а после и на английски език, бе отхвърлен от всички големи парижки и американски издатели, и то въпреки неуморните усилия на големия Франсоа Мориак? След месеци наред, и посещения на място, той най-сетне успя да го пласира.
Въпреки множеството ми съкращения оригиналната версия на идиш е дълга. Именно Жером Лендон, легендарният директор на престижното неголямо издателство „Минюи“, преработи съкратената френска версия. Приех неговия начин на окастряне на текста, тъй като се опасявах от всичко излишно. В случая от значение беше единствено същественото. Не приемах излишеството. Да разкажа прекалено много ме ужасяваше повече от това да разкажа по-малко, отколкото трябва. Да изпразня до дъно паметта си не е по-здравословно от това да я оставя да прелее.
Например: на идиш разказът започва със следните отчаяни размишления:
„В началото бе детинската вяра; и напразното доверие; и опасната илюзия. Вярвахме в Бога, имахме доверие в човека и живеехме с илюзията, че във всеки един от нас е вложена свещена искра от пламъка на Шехина2, че всеки от нас носи в очите и в душата си отражение на Божия образ.
Това бе източникът, ако не и причината за всички наши нещастия.“
На други места цитирам други пасажи от версията на идиш, отнасящи се за смъртта на баща ми и освобождението. Защо не съм ги включил в този нов превод? Те са прекалено лични и навярно твърде интимни, трябва да се четат между редовете. И все пак.
„Отново виждам себе си в онази нощ, една от най-тежките в живота ми:
— Лейзер (версията на идиш за Елиезер), сине мой, ела… Искам да ти кажа нещо… Само на теб… Ела, не ме оставяй сам… Лейзер…
Чух гласа му, схванах смисъла на думите му и осъзнах трагичното измерение на момента, но останах на мястото си.
Това беше последното му желание — да бъда до него в момента на агонията, когато душата щеше да напусне нараненото му тяло, — но аз не го изпълних.
Страхувах се.
Страхувах се от ударите.
Ето защо останах глух за неговите вопли.
Вместо да пожертвам отвратителния си, скапан живот и да ида при него, да взема ръката му, да го утеша, да му покажа, че не е изоставен, че съм до него, че чувствам мъката му; вместо всичко това, аз стоях като закован на мястото си и се молех на Бога баща ми да престане да ме вика по име, да спре да крещи, за да не бъда пребит от старшините на блока.
Но баща ми вече не беше на себе си.
Плачливият му, угасващ глас продължаваше да пронизва тишината и да ме зове, само мен.
И тогава? Есесовецът се ядоса, приближи се до баща ми и го удари по главата: «Млъквай, старче! Млъквай!».
Баща ми не усети ударите на палката; но аз ги почувствах. И при все това не реагирах. Оставих есесовецът да бие баща ми. Оставих стария си баща да агонизира съвсем сам. Още по-лошо: бях му се ядосал, защото вдигаше шум, хленчеше, просеше си боя…