Напуснахме блока около десет часа, за да може да бъде почистен. Навън се постоплихме на слънцето. Бяхме в по-добро настроение. Усещахме благотворното въздействие на нощния сън. Приятели се срещаха, разменяха по няколко изречения. Разговаряше се за всичко, освен за онези, които бяха изчезнали. Общото мнение беше, че войната е на път да приключи.
Около обяд ни донесоха супа: чиния гъста супа за всеки. Въпреки че бях премалял от глад, отказах да се докосна до нея. Все още бях някогашното разглезено дете. Баща ми изгълта и моята порция.
След това, в сянката на блока, се отдадохме на обедна почивка. Есесовският офицер навярно ни беше излъгал в калната барака: Аушвиц действително бе санаториум…
Следобед ни строиха в редици. Трима затворници донесоха маса и медицински инструменти. Всеки трябваше да мине покрай масата с навит ръкав на лявата ръка. Трима от „старите“, хванали игли, ни татуираха номер на лявата ръка. Аз станах А-7713. Оттук насетне нямах вече друго име.
По залез-слънце сигнал за сбор. Бяха се върнали работническите бригади. Край портата оркестърът свиреше военни маршове. Десетки хиляди затворници се строяваха в редици, докато есесовците ги преброяваха.
След сигнала затворниците от всички блокове се пръснаха в търсене на приятели, роднини и съседи, пристигнали с последния конвой.
Дните минаваха. Сутрин: черно кафе. На обяд: супа. (На третия ден ядях с охота безвкусната супа.) В шест часа следобед: сигнал за сбор. След това хляб и още нещичко. В девет часа: в леглото.
Бяхме вече от осем дни в Аушвиц. Случи се преди вечерния сигнал. Очаквахме с нетърпение удара на камбаната, възвестяващ края на проверката. Внезапно дочух някой да върви между редиците и да пита:
— Кой от вас е Визел от Сигет?
Онзи, който ни търсеше, беше дребен човечец с очила, с остаряло, набраздено от бръчки лице. Баща ми му отвърна:
— Аз съм Визел от Сигет.
Дребният човечец го изгледа продължително, с присвити очи:
— Не ме ли познахте… Не ме ли познахте… Аз съм вашият роднина Щайн. Нима сте ме забравили? Щайн! Щайн от Антверпен. Мъжът на Рейзел. Съпругата ви беше леля на Рейзел. Често ни пишеше… и то какви писма!
Баща ми не го беше познал. Навярно се бяха срещали за кратко, защото винаги беше затънал до гуша в делата на общината и малко се интересуваше от семейните дела. Винаги беше някъде другаде, потънал в мислите си. (Един път в Сигет беше дошла на гости една наша братовчедка. Живееше у нас и се хранеше на трапезата ни цели петнайсет дни, преди баща ми за пръв път да забележи присъствието ѝ.) Не, не можеше да си спомни Щайн. А аз веднага го познах. Познавах и съпругата му Рейзел, преди да замине за Белгия. Той каза:
— Депортираха ме през 1942-ра. Дочух да се говори, че е дошъл конвой от вашия район, и дойдох да ви потърся. Помислих си, че може би имате новини от Рейзел и двете ми момченца, които останаха в Антверпен…
Не знаех нищо по въпроса. От 1940 година майка ми не беше получавала нито едно писмо от тях. Но излъгах:
— Да, майка ми получи писмо от семейството ви. Рейзел е добре. Децата ви също…
Той плачеше от радост. Сигурно искаше да остане по-дълго време, да научи още подробности, да се засити с хубави новини, но един есесовец се приближи и той трябваше да си върви. Извика ни, че ще дойде пак на другия ден.
Камбаната извести, че можем да се разотиваме. Отидохме да си вземем храната за вечеря — хляб и маргарин. Бях ужасно гладен и излапах дажбата си още на място. Татко ми рече:
— Не трябва да изяждаш всичко наведнъж. И утре е ден…
И като видя, че съветът му е прекалено закъснял и вече не е останало нищо от дажбата ми, дори не се докосна до своята:
— Не съм гладен — каза.
Бяхме в Аушвиц от три седмици. Нямаше какво да правим. Спяхме много. Следобед и през нощта.
Единственото ни желание беше никъде да не се местим, да останем тук колкото се може по-дълго време. Не беше трудно: беше достатъчно никога да не се запишем като квалифицирани работници. Черноработниците ги пазеха за накрая.
В края на третата седмица отговорникът на блока беше сменен, преценен като твърде човечен. Новият ни отговорник проявяваше жестокост, а помощниците му бяха истински чудовища. Добрите дни бяха отминали. Започнахме да се питаме дали не е по-добре да се оставим да бъдем записани за следващото преместване.
Щайн, нашият роднина от Антверпен, продължи да ни посещава и от време на време носеше по половин дажба хляб:
— Дръж, това е за теб, Елиезер.
Всеки път, когато идваше, по страните му се стичаха сълзи, засъхваха и се втвърдяваха. Той често казваше на баща ми: