— Грижи се за сина си. Много е слаб и изтощен. Грижете се за себе си, за да избегнете подбора. Хранете се! С каквото и да е, когато и да е. Поглъщайте всичко, което можете. Слабите не изкарват дълго време тук…
А самият той беше толкова кльощав, толкова изтощен и слаб…
— Единственото нещо, което ме кара да живея — имаше навика да повтаря той — е мисълта, че Рейзел и децата са все още живи. Ако не бяха те, нямаше да издържа.
Една вечер дойде при нас със сияещо лице.
— Току-що пристига конвой от Антверпен. Утре ще ги навестя. Навярно ще имат новини…
Отиде си.
Повече така и не го видяхме. Беше получил новини. Истинските новини.
Вечерта, легнали на сламениците, се опитвахме да попеем хасидски напеви и Акива Друмер ни късаше сърцето със своя дълбок, нисък глас.
Някои разговаряха за Бог, за неведомите му пътища, за греховете на еврейския народ и за бъдещото избавление. Аз бях престанал да се моля. Как добре разбирах Йов! Не отричах Неговото съществуване, но се съмнявах в абсолютната Му справедливост.
Акива Друмер казваше:
— Бог ни изпитва. Иска да види дали сме способни да надмогнем лошите инстинкти, да убием в себе си Сатаната. Нямаме право да се отчайваме. И ако ни наказват безмилостно, това е знак, че Той още повече ни обича…
Херш Генуд, сведущ кабалист, говореше за края на света и идването на Месията.
Само от време навреме насред тези дърдорения в съзнанието ми изплуваше една мисъл: „Къде ли е мама сега…, ами Ципора…“.
— Майка ти е все още млада жена — каза веднъж баща ми. — Трябва да е в някой трудов лагер. А Ципора, нима не е вече голямо момиче? Навярно и тя е в някой лагер…
Как ни се искаше да вярваме, че е така! Преструвахме се: ами ако другият вярваше в това?
Всички квалифицирани работници вече бяха изпратени в други лагери. Бяхме останали не повече от стотина черноработници.
— Утре е ваш ред — съобщи ни секретарят на блока. — Ще заминете с конвоите.
В десет часа ни раздадоха всекидневните дажби хляб. Наобиколиха ни дузина есесовци. Над вратата все така висеше табелата: „Трудът освобождава!“. Преброиха ни. И ето че вървяхме сред полето, по огрятия от слънцето път. По небето се носеха малки бели облачета.
Вървяхме бавно. Пазачите не бързаха. Това ни радваше. При преминаването ни през селата мнозина германци ни оглеждаха без учудване. Навярно вече бяха виждали не едно такова шествие…
По пътя срещнахме германски момичета. Пазачите почнаха да ги задяват. Девойките радостно се кикотеха. Те се оставяха да ги прегръщат, да ги пощипват и се заливаха от смях. Смееха се, шегуваха се и разменяха любовни закачки през по-голямата част от пътя. През всичкото това време не ни се налагаше да понасяме крясъци и удари с приклади.
След четири часа пристигнахме в другия лагер: Буна. Желязната врата се затвори зад гърбовете ни.
Глава четвърта
Лагерът изглеждаше като след епидемия: опустял и мъртъв. Само няколко „добре облечени“ затворници се разхождаха между блоковете.
Разбира се, първо ни прекараха през душовете. Отговорникът на лагера дойде при нас. Беше силен, набит мъж с широки рамене, врат като на бик, месести устни, къдрава коса. Създаваше впечатление на добродушен човек. От време на време в пепелявосините му очи проблясваше усмивка. В конвоя ни имаше няколко деца на десет-дванайсет години. Офицерът се поинтересува от тях и нареди да им донесат нещо за ядене.
След като ни раздадоха нови дрехи, бяхме настанени в две палатки. Трябваше да изчакаме да ни включат в трудовите бригади, след това щяха да ни настанят в някой от блоковете.
Вечерта трудовите бригади се завърнаха от обектите. Проверка. Започнахме да търсим познати, да разпитваме „старите“, за да узнаем коя трудова бригада е най-добрата, в кой блок да се опитаме да влезем. Всички затворници бяха единодушни:
— Буна е много добър лагер. В него може да се живее. Най-важно е да не попадаш в строителната бригада…
Сякаш можехме да избираме.
Старшият на нашата палатка беше германец. С лице на убиец, месести устни и ръце, прилични на вълчи лапи. Храната в лагера очевидно не му се отразяваше зле: беше истинско чудо, че успяваше да помръдне. Също както началника на лагера, той обичаше децата. Веднага след пристигането ни той беше наредил да им се донесе хляб, супа и маргарин. (Всъщност това внимание не бе безкористно: тук децата представляваха предмет на истинска търговия между хомосексуалистите, както узнах по-късно.) Той ни съобщи:
— Ще останете при мен три дни под карантина. След това ще отидете на работа. Утре — медицински преглед.