Един от помощниците му — хлапе с дръзки очи и сурово лице — се доближи към мене:
— Искаш ли да попаднеш в добра трудова бригада?
— Разбира се. Но при едно условие: искам да съм заедно с баща ми…
— Добре — отвърна той. — Мога да уредя това. Но в замяна искам нищо и никакво: обувките ти. Ще ти донеса други.
Отказах да му дам обувките си. Само те ми бяха останали.
— Освен това ще ти дам една дажба хляб и парче маргарин…
Обувките му харесваха; но аз ни най-малко не смятах да му ги отстъпвам. (Все пак те ми бяха откраднати по-късно. При това, без да получа нищо в замяна.)
Медицински преглед на открито, призори, пред трима лекари, седнали на една пейка.
Първият дори не ме прегледа. Задоволи се единствено да ме попита:
— Добре ли се чувстваш?
Кой би се осмелил да твърди обратното?
За сметка на това зъболекарят изглеждаше по-съвестен: нареди ми да си отворя широко устата. Всъщност той търсеше не развалени зъби, а златни. Номерата на онези от нас, които имаха злато в устата си, бяха записвани в списък. Аз самият имах една златна коронка.
Първите три дни минаха бързо. Призори на четвъртия ден, докато се протягахме пред палатката, се появиха капотата. Всеки от тях се залови да подбира мъже по свое усмотрение:
— Ти, ти и ти… — сочеха ни с пръст, сякаш избираха добитък, стока.
Последвахме нашия капо, младо момче. Той ни накара да спрем пред входа на първия блок, близо до портата на лагера. Това беше блокът на оркестъра. „Влезте“ — заповяда ни той. Бяхме изненадани: та какво общо имахме ние с музиката?
Оркестърът свиреше военен марш — все един и същ. Десетки бригадири се отправяха към строежите, марширувайки. Капотата скандираха: „Леви, десни, леви, десни“.
Есесовски офицери, с писалка и хартия в ръка, записваха броя на хората, които излизаха. Оркестърът продължи да свири все същия марш до излизането на последния бригадир. Най-сетне палката на диригента застина. Оркестърът замлъкна на мига и капото изкрещя: „Строй се!“.
Строихме се в редици по петима, заедно с музикантите. Напуснахме лагера без музикален съпровод, но все пак с маршова стъпка: в ушите ни все още отекваше военният марш.
— Леви, десни! Леви, десни!
Подхванахме разговор с нашите спътници музиканти. Почти всички бяха евреи. Юлек беше поляк с очила и цинична усмивка на бледото си лице. Луис идваше от Холандия, прочут цигулар. Оплакваше се, че не му позволяват да свири Бетовен: евреите нямаха право да изпълняват германска музика. Ханс бе духовит млад берлинчанин. Старши им беше един поляк: Франек, бивш варшавски студент.
Юлек ми обясни:
— Работим в склад за електрически материали недалеч оттук. Работата не е никак трудна, нито пък опасна. Но Идек, капото, от време на време има пристъпи на лудост и тогава е по-добре да не си му пред очите.
— Имаш късмет, малкият — каза Ханс, усмихвайки се. — Попаднал си в добра бригада…
След десетина минути бяхме пред склада. Един германски цивилен служител — meister11 — излезе да ни посрещне.
Обърна ни толкова внимание, колкото търговец на доставени му стари парцали.
Другарите ни имаха право: работата не беше трудна. Седнали на земята, трябваше да броим болтове, крушки и дребни електрически чаркове. Капото обясняваше дълго и обстойно важността на работата и ни предупреди, че тези от нас, които се скатават, ще си имат работа с него. Новите ми приятели ме успокоиха:
— Не се страхувай изобщо. Трябва да каже това заради meister.
Тук също имаше множество цивилни поляци, а също така и няколко французойки. Те поздравиха с поглед музикантите.
Франек, старшият, ме прати в един ъгъл:
— Не се преуморявай, не бързай. Но внимавай някой есесовец да не те изненада.
— Старши…, бих искал да съм до баща си.
— Добре. Баща ти ще работи тук, до теб.
Имахме късмет.
Две момчета се присъединиха към нашата група: Йоси и Тиби, двама братя от Чехословакия, чиито родители бяха ликвидирани в Биркенау. Даваха си душата един за друг.
Бързо се сприятелихме. Принадлежали някога към ционистка младежка организация, те знаеха безброй еврейски песни. Случваше ни се да си тананикаме приятни мелодии, извикващи спомена за спокойните води на Йордан или величествената святост на Йерусалим. Също така често говорехме за Палестина. Техните родители също не бяха се решили да оставят всичко и да емигрират, докато все още имаше време. Решихме, че ако ни е писано да доживеем до освобождението, да не останем нито ден повече в Европа. А да вземем първия кораб за Хайфа.