Все още в плен на своите кабалистични мечти, Акива Друмер беше открил в Библията стих, числовото значение, на чиито букви му позволяваше да предскаже, че освобождението ще се случи в следващите няколко седмици.
Бяхме се преместили от палатките в блока на музикантите. Имахме право на одеяло, леген и калъп сапун. Старшият на блока беше немски евреин.
Провървява ни, че именно евреин ни беше старши. Казваше се Алфонс. Младеж с учудващо остаряло лице. Той се беше посветил изцяло на каузата на „своя“ блок. Всеки път, щом му се отдадеше възможност, издействаше „казан“ топла супа за младите, слабите и всички онези, които мечтаеха по-скоро за допълнителна порция, отколкото за свобода.
Един ден, когато се завърнахме от склада, секретарят на блока ме повика:
— А-7713?
— Аз съм.
— След ядене отивай на зъболекар.
— Но… мен не ме боли зъб…
— След ядене. Задължително.
Отправих се към болничния блок. Двайсетина затворници чакаха на опашка пред вратата. Не след дълго разбрахме причината за повикването: изваждането на златните зъби.
Зъболекарят — евреин от Чехословакия — имаше лице, напомнящо посмъртна маска. Когато си отваряше устата, разкриваше се отвратителната гледка на жълтите му, развалени зъби. Седнах на стола и го попитах смирено:
— Какво ще правите, докторе?
— Просто ще ти извадя златната коронка — отвърна той равнодушно.
Хрумна ми да се престоря на болен:
— Не можете ли да изчакате няколко дни, докторе? Не се чувствам добре, имам температура…
Той сбърчи чело, замисли се за миг и премери пулса ми.
— Добре, малкия. Когато се почувстваш по-добре, ела отново. Но не чакай аз да те повикам!
Върнах се при него след седмица. Със същото извинение: все още не се чувствам укрепнал. Изглежда, че не се учуди, и не знам дали ми повярва. Вероятно беше доволен, че се върнах сам, както му бях обещал. Даде ми още една отсрочка.
Няколко дни след моето посещение затвориха кабинета, тъй като зъболекарят беше пратен в затвора. Щеше да бъде обесен. Беше уличен, че търгува в своя полза със златните зъби на затворниците. Не изпитвах никаква жалост към него. Дори бях много щастлив от това, което му се беше случило: златната ми коронка беше спасена. Един ден можеше да ми послужи да си купя нещо, например хляб или да откупя живота си. Вече се интересувах само от чинията с всекидневната супа и от комата изсъхнал хляб. Хлябът, супата — това беше целият ми живот. Бях само тяло. Или може би нещо още по-нищожно: един изгладнял стомах. Единствено стомахът долавяше, че времето минава.
Често в склада работех редом с едно френско момиче. Не разговаряхме: тя не знаеше немски, аз не разбирах френски.
Струваше ми се, че е еврейка, макар че тук минаваше за „арийка“. Беше депортирана за принудителен труд.
Един ден Идек беше обзет от бяс и аз се оказах на пътя му. Нахвърли се върху мен като див звяр, удряше ме по гърдите, по главата, разтърси ме, сграбчи ме повторно, ударите ставаха все по-силни, докато не се оказах цял облян в кръв. Тъй като стисках устни, за да не извикам от болка, той навярно приемаше мълчанието ми за презрение и ме удряше още по-силно.
Внезапно се успокои. Като че ли нищо не се беше случило, изпрати ме обратно да си върша работата. Като че ли бяхме участвали заедно в една игра, в която и двете роли бяха еднакво важни.
Довлякох се до своя ъгъл. Всичко ме болеше. Усетих как нечия хладна ръка бърше окървавеното ми чело. Беше френската работничка. Тя ми се усмихна тъжно и ми пъхна в ръката къшей хляб. Гледаше ме право в очите. Долових, че искаше да поговори с мен и че страхът я задушаваше. Дълго време остана така, после лицето ѝ се проясни и тя ми каза на почти правилен немски:
— Прехапи си устните, братле… Не плачи. Пази гнева и омразата си за друго време; за по-късно. Ще дойде и този ден, но не сега… Почакай. Стискай зъби и чакай…
Дълги години след това четях вестник в парижкото метро. Срещу мен беше седнала много красива дама с черни коси и замечтан поглед. Бях виждал някъде тези очи. Беше тя.
— Госпожо, не ме ли познахте?
— Не ви познавам, господине.
— През 1944 година бяхте в Германия, в Буна, нали?
— Но да…
— Работехте в склад за електроматериали…
— Да — отвърна тя, леко смутена. И след миг мълчание добави: — Чакайте… Спомням си…
— Идек, капото…, малкото еврейско момче…, вашите мили думи…
Излязохме заедно от метрото и приседнахме на терасата на едно кафене. Прекарахме цялата вечер в спомени. Преди да се разделим, я попитах: